Психография на политическите затворници след 9.09.1944 г.

Очаквам днес-утре да залеят България грозни хули по Народния съд, "избил цвета на нацията", понеже на 1 февруари преди 75 години са произнесени присъдите над основните виновници за присъединяването на страната ни към фашисткия пакт и за невижданите и нечувани дотогава репресии. През 1996 г. нашият Върховен съд отмени тези присъди, което е без прецедент в света. Но нека надзърнем в страници, които днес у нас няма да прочетете никъде. Като да не ги е имало.

Панайот Константинов Чинков (1897-1983), повече познат като П.К. Чинков, известен преводач (превежда художествена литература от четири езика) и журналист, придобива огромна популярност, след като става първи коментатор на Радио София през 1940 г. Животът в държавата по пладне замира, започне ли поредният му коментар, най-често против Англия. Той основава и оглавява и създадената по нацистки образец Дирекция на националната пропаганда.

Арестуван е след 9.09.1944 г. и е осъден на до живот от Шести състав на Народния съд. В своите спомени той разказва как търка наровете в Централния затвор, а по-късно и по лагерите, с министри, депутати, висши и нисши офицери, а и с най-обикновени главорези, които обясняват в пълни подробности  технологията на извършените от тях убийства, някои масови. Опитът за психография, както самият Чинков нарича своята книга, почти 700 страници, е нещо уникално, като нея няма друга в нашата мемоарна литература. Той разказва убедително и увлекателно какво всъщност се случва в първите дни след Девети зад стените на Централния софийски затвор. Прави психопортрети на десетки български държавни мъже, в чиито ръце е била съдбата на България по време на Втората световна война - регенти, министър-председатели, министри, офицери и т.н. Те доста се различават от представата, която днес ни се натрапва за тях. Чинков описва най-подробно с какво са се хранели, как са ги обгрижвали, как всеки ден са им носели луксозни храни и лакомства, на които нашият народ тогава е забравил вкуса. Тази книга би била особено интересна и на тези, които папагалят, че комунистическата тюрма се извисявала над фашистката като Еверест. Стига да съберат кураж да я прочетат. И нека забравят стандартното си обяснение, че Чинков се е продал на комунягите - той не я е писал, за да се публикува по социалистическо време. Защото е била крайно неудобна и тогава.

Освен частичка от спомените му, публикуваме и страници от уникален документ - споменник, както го нарича Чинков, в който десетки негови съкилийници (и то какви!) му написват по няколко реда, рисуват му нещо, или просто се подписват. Сред тях са Михаил Арнаудов, Петър Кьосеиванов, Димитър Пешев, Александър Добринов, кметът на София Иван Иванов, главният редактор на в. "Утро" Стефан Танев, царският чиновник Петър Морфов и кой ли още не. Въпреки трагичното положение, в което са изпаднали, те се смеят над себе си и над живота си в затвора.

Непубликуваният досега споменник ми беше изпратен преди 20-ина години от зетя на П.К. Чинков, царския офицер от Варна Христо Миевски, лека му пръст. Който е любопитен, може да го намери в Централния държавен архив. 

Из споменника на П.К. Чинков, Централен софийски затвор

Публикува се за първи път

Моля моите приятели и познати от килиите на Централния затвор да ми оставят в тази тетрадка - в слова или картини или просто в един подпис - нещо за себе си. Ако ми е съдено да изляза жив от затвора, ще си запазя албума като най-скъп спомен от своето затворничество. Ако пък ми е съдено да не се върна вече при жена си и децата си, нека виждат в тези страници, като ги прелистват от време на време, с какви прекрасни хора ми е било отредено да деля затворническото тегло, срещу което аз не бих роптал, ако то би било за доброто на България.

Подпис: П.К. Чинков

Тук в затворническата килия с моите мисли съм много по-свободен и щастлив от който да е мой колега вън, колкото и да се чувства облагодетелстван от съдбата.

6.03. 1945 Подпис: П. Савов

Бележка [П.К.Ч.]: Панайот (Пънчо) Савов, син на ген. Савов. Виждал съм го веднъж в Дирекцията на пропагандата.

С най-добри, приятелски чувства от съседите на  килия 11 и 95.

Подпис: Иван Иванов

Бележка П.К.Ч: Бившият кмет на София

Нашият коментатор П.К. Чинков съобщава

"Нема лабаво" 

Клон Ц.З. 18.III.1945 г., К.К. 

П.К.Ч (Константин Каменов)

Епитафия

Написах книги без претенция,

Родолюбиво следвах своя път, - 

И ето - чакам весела рецензия

От любородния народен съд.

И, без да съм фашисткото страшилище,

Ще бъда скоро чествуван с позор.

И награден... с едно безплатно жилище -

Апартамент в Централния затвор.

Подпис: Димитър Симидов

Бел. П.К.Ч: Писател, той пишеше някои текстове на беседите между "доктора" и "бай Панталей"

Във всяка революция има тия, които я правят и тия, които я използват. Първите обикновено са идеалисти и тях ги постига най-често съдбата на Захари Стояновия герой бай Иван - гледат отстрани как върлуват и възхождат ония, които са били добре и с вчерашната власт. Вторите, използвачите, правят всичко възможно да провалят делото на първите, защото им пречи.

Чия жертва сме ние, обитателите на килиите в Ц.С.З.? Отговори си сам на този въпрос, Панайоте? Аз само го поставям.

Подпис (Йордан Мечкаров) 

П.К.Ч.: Бивш главен редактор на "Слово", директор на печата и пълномощен министър в Загреб до 09.09.1944. Върна се доброволно след Девети. Беше съден задочно.

Сигурно историкът ще определи България като една от най-неспокойните страни в Европа, лишена от вътрешно равновесие  и не придобила още политическа култура и обществена солидарност. Тези, които преживяха последните трагични събития, имат дълга да се замислят дълбоко върху тях, за да си изяснят техните причини и връзката им с близкото и далечно минало. Аз съм убеден, че пред нас ще се открие една картина, пред която всяка честна мисъл ще изтръпне, защото ще съзре как сляпо и фатално събитията са тикани към трагичен край от много фактори. Само ако се оценят логичните заключения от това, можем да очакваме и по-добра съдба за нашата страна, изправена сега пред много сложни и тежки външни и вътрешни проблеми.

Подпис: (Димитър Пешев)

12 септември 945 Соф.Ц.З.

П.К.Ч. Дим. Пешев, бивш подпредседател на Народното събрание

В затвора почувствувах живо какво значат Ботевите думи за "тъги и неволи". Дано тези изпитания бъдат за доброто на народа ни и за затвърдяването на неговата държавна независимост. Няма да кажа, че затворът е  някакво чистилище за политическите лица - напротив, трябва да се скърби само, че такава участ, да бъдат задържани хиляди хора за политически грешки, мними или действителни, може да сполита българската интелигенция и българските обществени дейци. Но запознаването с условията в затвора може да бъде от полза за всички ония, които занапред биха отсъждали върху дейността на българския политически свят да блесне правдата, да крепне справедливостта, да тържествува човещината в нравите ни и управата ни.

Подпис (М. Арнаудов)

14 септември 1945

П.К.Ч.: Проф. д-р Михаил Арнаудов, сега отново академик (и преди Девети той бе академик)

Много преживяхме, много изтърпяхме. Едно сигурно придобихме: да опознаем истинските си приятели. Другарството в затвора е ценно, защото е родено и изградено в страдание. Нека продължим и вън от стените на затвора нашата дружба. Тя е необходима за честната служба на народа.

Подпис: (П. Кюсеиванов)

Соф. Центр. Затвор

14.тХ. 1945

П.К.Ч.: Д-р Петър Кюсеиванов, бивш подпредседател на Народното събрание.

Драги Чинков,

Политически затворници е имало във всички времена. Имаше ги и вчера, има ги и днес - това сме ние. Ще ги има и утре. Политическият затворник не е бил никога и няма да бъде престъпник във вулгарния смисъл на тая дума. Това е само отношение на други към дадено деяние, които квалифицират като престъпно и провинения - престъпник. Истинското престъпление остава престъпление за всички времена. Да убиеш, да откраднеш, да нараниш, да обезчестиш - никой осъден за подобни деяния не се е върнал в живота с гордо вдигната глава. Политическите затворници стават направо министри, водачи, ръководители на народни съдбини. Деяние, таксувано вчера като престъпление, след два дни се е превръщало в подвиг, а политическият затворник в национален герой. В действителност голяма разлика между крадеца и общественика, политически затворник, няма. Единият обсебва чужди пари или ценности, другият - само когато не успее. Постигне ли успех, изведнъж се превръща в национален герой. Няма случай в историята на народите  да бъде наказан оня, който се опитал и е успял да обсеби чужди права и да ги осигури за себе си. Наказват го със затвор, разстрелват го дори, само когато не успее.

Нека това ни бъде успокоение. Ние сме политически затворници, но не престъпници.

Подпис: Ст. Танев, Централен затвор

П.К.Ч.: главен редактор на "Утро"

ЦДА, фонд 1126 к, оп.1, а.е.14

Из записките на П.К. Чинков "Сега ще чуете нашия коментатор", ИК "Синева", 2001 г., съст. Ива Бурилкова и Цочо Билярски

Един малък увод

Желаейки да бъда исторически точен, доколкото мога, а също и човешки справедлив, аз казвам в тази втора част на своите записки (както впрочем и в първата част направих това) някои неприятни работи освен за всички други затворници, които съм наблюдавал, но още и за мнозина хора, които не са ми съвсем безразлични. Това правя с болка в сърцето, но го правя, защото трябва да кажа истината... 

Искам да добавя още и това, че каквото пиша тук за затвора, се различава коренно от всичкото онова, което е писано досега в маса книги със спомени на бивши политически затворници, в тези книги именно се изхожда винаги от становището на невинни жертви на един несправедливо преследващ ги режим. В моите спомени, напротив, това становище липсва. Без да оправдавам издаването на прекалено строгите присъди на Народния съд, аз съзнавам ясно необходимостта в онзи исторически момент да се даде чрез народен съд удовлетворение на възмутената обществена съвест. 

Освен това, описвайки живота и обстановката в затвора, аз разглеждам този живот откъм всичките му възможни страни, като съпоставям при това в някои отношения едни затворници с други, политическите с криминалните, което също не е правено досега, доколкото ми е известно, в нашата мемоарна литература.

Излагам много отрицателни страни в поведението на политическите затворници и с това също се отклонявам от своите предшественици в тази област, които... са виждали само положителното в държанието им.

Ако всичко, което излагам по-нататък, може да послужи като суров материал за психографията на политическия затворник у нас след 9 септември 1944 г., с това ще бъде постигната още една от целите, които съм си поставил с написването на настоящите записки. 

За никого от окончателно помилваните през първите две-три години политически затворници не мога да кажа, че се е "поправил", или променил. Тъкмо напротив, помилвани бяха онези, които не са се никак променили, сиреч онези, които и в затвора си останаха двуличници, лицемери и подлизурковци, каквито са били винаги... Подлизурство и ласкателство, каквито бяха чужди на криминалните, бяха обикновеното оръжие на политическите. Една форма на подлизурството: да носиш в джоба си съветската конституция, да я четеш и препрочиташ и да си отбелязваш някои работи в нея, да разискваш по нея с някого от главните надзиратели, а в същото време да не си и помислял да прочетеш някога българската конституция...

Първи се поддадоха на "политическото" влияние на новото време в затвора младите офицери, между които и един осъден на смърт бивш министър на войната... Но не се излъгаха в своите сметки тези подли хора. Никой от тях не ходи на "дърводобив", не строи дига, не пренася тухли и камъни - нито бившият министър на финансите Димитър Савов, нито бившият народен представител Петко Балкански... 

И с цената на какво получаваха те благоволението, което се изсипваше щедро над тях? Ако бих рекъл да изброя всичко, каквото ми е известно, струва ми се, че и мъртвата хартия не би търпяла да се пишат върху нея гадостите, които вършеха някои хора, и тя би се възмутила и разбунтувала... 

В Александровската болница един подпоручик, осъден за проява на жестокост при провеждането на някаква акция срещу партизаните, се разтреперваше като болен от малария само при мисълта, че ще му вадят тампон от носа, след като му беше направена операция в носа, а когато тампонът действително бе изваден, той припадна в превързочната и бе донесен в стаята на ръце от двама души... Имаше много други политически затворници, особено между бившите офицери, полицаи и жандармеристи, които въпреки суровия си характер и жестоките си прояви в миналото, сега изпадаха в панически страх при мисълта, че може да бъдат наказани - и това ги правеше кротки като агънца, послушни и изпълнителни...

Но наивност и още повече - политическа босота, в някои случаи невероятна политическа босота и къса памет, проявяваха и професионални политици. Един от главните и най-малко очакван от тях въпрос, който им беше зададен при разпита им, беше във връзка с присъединението на България към Тристранния пакт. Бившите народни представители си спомняха добре, че това беше станало чрез някакво гласуване в Народното събрание, спомняха си, че приетият... акт беше предаден в многоцветно факсимиле в моята книга "България 1941", но не можаха да си спомнят какво точно бяха приели - протокола за присъединяването към Тристранния пакт, или самия Тристранен пакт, и идваха да ме питат как точно стои работата. В действителност те бяха приели само протокола за присъединението, а самия пакт не бяха и виждали. В края на протокола се казваше, че към него е приложен пактът. По силата на този слепешком гласуван от тях пакт и по искането на Германия и Италия те бяха принудени на 13 декември 1941 год. да гласуват правителствената декларация, с която България обявяваше война на Съединените щати.   

...Първите думи, които чух от акад. Михаил Арнаудов, бивш министър на народната просвета... бяха: "Не, моля ви се, да не говорим за политика. Ние сме решили тука да не говорим за политика." Не искам да скрия тук, че това становище много ме учуди. Да не говорят за политика. Та кога и къде другаде ще говорят за политика (думата ми беше за бившите министри и народни представители), след като цял живот не са мислили друго или са мислили неправилно върху политиката на страната? ...Но след като в продължение на цяла година бях наблюдавал отрицателните качества на българския политически затворник, проявявани в Софийския централен затвор, аз приех с удовлетворение редовете, които той ми написа в споменика ми... Тези редове проф. Арнаудов написа на един дъх без никакво замисляне, веднага, щом го помолих да ми напише нещо за спомен, като че ли това беше нещо заучено отнапред наизуст, затова го приех като истинско откровение. Това не биваше да се приеме като капитулация; то беше просто израз на лоялност. И си мислех тогава и много пъти след това: лоялното становище на проф. Мих. Арнаудов дали не е хиляди пъти по-добро от държанието на онези стотици и стотици политически затворници, които с недостойни похвати се мъчеха да се представят за това, което не са... За щастие акад. Арнаудов бе освободен още в началото на 1947 год., макар че беше осъден на доживотен затвор... 

...Не зная откъде вземаха затворниците в първите месеци след девети септември толкова много пари, но на мене ми правеше силно и тъжно впечатление, че много от тях закусваха с банички, като даваха по стотина лева на закуска и си купуваха свински пастет, консервирани кокошки и малинов сироп по няколкостотин лева бутилката. В отделението на бившите министри и народни представители редовно внасяха печени кокошки и пуйки, торти и всевъзможни други лакомства, бившият министър на правосъдието, авторът на "Теорията на фашистката държава" д-р Александър Сталийски получаваше почти всеки ден фазан или кокошка, а Димитър Гичев, когато беше на симулационно лечение в Александровската болница, получаваше цели печени агнета... 

Царският съветник Светослав Балан пък, в Ушната клиника на Александровската болница, след като му бяха оперирали сливиците, получаваше от къщи сладолед в сребърна купа... 

Подобно беше положението и с многото пари, които получаваха и с които разполагаха политическите затворници. Някои от тях получаваха суми, положително по-големи от месечната заплата на един надзирател...

Дразнеше и това, че много бивши министри и народни представители не приемаха да изхвърлят сами, по дежурство, нощната кофа или да си перат носните кърпички, ами плащаха за това на криминалните, които биваха допущани в нашето отделение, за да ни прислужват. Единствено от големите бившият министър на финансите Марко Рясков си вършеше всичко сам... За най-богат в затвора се смяташе бившият народен представител от с. Биволаре Георги Миков, който имал семепроизводно стопанство, оценявано на 500 милиона лева. Заедно с други политически затворници Георги Миков играеше всяка вечер до полунощ - до след полунощ понякога - на карти и редовно всяка вечер губеше по 800, 900, 1000, 1150 лв. и т.н... Ако тази картина не е достатъчна, за да илюстрира положението в ония първи месеци и години след девети, пък и по-късно, не зная как иначе да го илюстрирам.