Мисията, която стана възможна въпреки...
125 години от Съединението на Източна Румелия с Княжество България
/ брой: 204
Съединението на Източна Румелия с Княжество България през 1885 г. с безспорно основание се определя като голям дипломатически акт в историята на българската държава. След този момент изкуственото разделение на Северна и Южна България, причинено с Берлинския договор от юли 1878 г., остава в миналото.
Когато оценяват това събитие, държавници, историци - включително и чуждестранни, изтъкват имената на много наши сънародници, проявили впечатляваща активност в подоготвката и реализирането на самия акт, както и след това за възприемането на нова България от страните на Балканите, Европа и света. Няма как да не си припомним имената на Захарий Стоянов, Иван Андонов, Иван Стоянович, Георги Странски, Петко Каравелов, Васил Радославов, Константин Никифоров, Данаил Николаев, Райчо Николов, Коста Паница, Димитър Ризов, Димитър Филов, Продан Тошков (Чардафон Велики), защо не и княз Александър I...
Всеизвестно е, че обявяването на Съединението се посрещна с бурен възторг в цялата страна. Неговото утвърждаване обаче е международен акт, зависещ от волята на Великите сили. Защото обединението всъщност е отхвърляне на тяхното решение, скрепено от Берлинския контракт. Затова въпреки възторга в цяла България Съединението се посреща противоречиво от страна на много страни. "Пловдивската революция" на 6 септември 1885 г. е
посрещната враждебно и от Великите сили
и от балканските държави. Румъния единствена от съседните ни страни запазва благосклонен неутралитет спрямо България. Високата порта дори започва да трупа войски на българската граница, като заявява, че със сила ще възстанови статуквото. Враждебно към Съединението е и английското правителство на маркиз Солзбъри, което се обръща с нота към Германия, Австро-Унгария и Италия да направят общ протест заради нарушаването на Берлинския договор от... княз Александър Батенберг.
Според европейските страни това е "руска работа". Много е спорно доколко това е така, но е факт, че Русия предупреждава Високата порта да не предприема военна интервенция в България. Изразената руска позиция принуждава султана да се откаже от намерението за използване на военна сила и да приеме решаването на Румелийския въпрос да стане по дипломатически пътища. И наистина, в отговор на руското предложение през октомври 1885 г. се свиква Цариградската конференция.
Тук обаче трябва да припомним, че към този подход Русия се ориентира при интересна предварителна нагласа. Както освободителната за нас война на Русия срещу Турция се дължи на натиска на общественото мнение там, така и сега руският народ наистина подкрепя Съединението, правителството не е далеч от случилото се, но е против Александър I и държи той да поеме отговорността за акта. По същество руското правителство е
против това княз Александър Батенберг да остане
на българския престол. Този противоречив нюанс се засилва от изявленията на руския император Александър III пред делегация, водена от Климент (Васил Друмев), която идва от името на населението на двете части на страната. Той дословно казва: "За разделение и дума не може да става. Всичко ще направим за вас, но сегашното ви правителство не е добро и докато имате това правителство, нищо не чакайте от нас."
По-късно в спомените си Илия Цанов ще отбележи, че въпросните думи се отнасят до княза, не до министерствата. Позицията на руското правителство обаче е неприемлива за българския народ, защото свалянето в този момент на Батенберг от престола би довело до дълбока криза и до проваляне на Съединението, извършено в името на княза.
Руският царизъм остава непримирим и по заповед на Александър III руските офицери на служба в българската войска са отзовани. В отговор на руските стъпки английското правителство обаче сменя позициите си, застава зад Батенберг и по същество е
първата велика държава, която признава Съединението
Само че и тя прави този ход с известно условие: да не се повдига и засилва "българското движение в Македония".
Така че Цариградската конференция по Румелийския въпрос следваше да се провежда под облаците на яростната борба между царска Русия и Англия за особата на княз Батенберг. В Петербург искат неговото сваляне, в Лондон - укрепването му на престола. Другите държави от т.нар. Велики сили се нагаждат според обстоятелствата към едното или към другото становище. А граф Густав Калноки - министър на външните работи в Австро-Унгария, направо възкликва: "Не разбирам защо Турция още не налага респект на васала си!"
Така или иначе конференцията се провежда при затруднена общоевропейска ситуация и след такова мъчително разместване на шахматните фигури. За българското правителство не е без значение кой ще издържи на
такова дипломатическо напрежение
Съдбата отрежда това да бъде първият дипломат в кабинета - министърът на външните работи и изповеданията Илия Цанов.
Случайно ли е определянето тъкмо на този човек да води такава бурна дипломатическа война за отстояването на българщината? На пръв поглед това трябва да се приеме като следствие от заеманата от него длъжност в правителството на Петко Каравелов. Може да се приеме и така, но истината е, че на този "фронт" попада една високо ерудирана личност, качествен юрист, който знае кога какво да направи, за да отбие ударите и при най-сложна обстановка. Даденост, която повелява да припомним
кой е Илия Цанов
В лаконичната справка за него четем, че е роден на 15 юли 1835 г. във Видин и е брат на друг голям българин - Найчо Цанов. Учи в Свищов. От 1868 г. е адвокат и помощник-управител на Търговския съд в София. Защитник е на въстаниците, съдени след Априлското въстание от 1876 г. от извънреден съд в Русе. Трябва да допълним, че със своето застъпничество успява да издейства в Цариград да бъдат заменени смъртните присъди на Ботевите четници Иваница Данчев и Кирил Ботев с доживотно заточение в крепостта Сен Жан д'Акр.
След Освобождението през 1878 г. е по-мощник-градоначалник в София и председател на Видинския губернски съд. Депутат е в Учредителното събрание (1879 г.), народен представител (1880-1881, 1884-1887), член е на Либералната партия, дипломатически агент в Цариград (1883-1884), главен секретар на Министерството на правосъдието. От 30 юни 1884 г. до 9 август 1886 г. в правителствения кабинет на Петко Каравелов е министър на външните работи и изповеданията. Биографичната бележка завършва с информацията, че "участва в подготовката и изработването на Българо-турската спогодба в 1886 г., която признава Съединението на Княжество България с Източна Румелия". Толкова! Съобщава се още, че умира в София. Допълвам - на 14 март 1901 г., на 66-годишна възраст.
Тази година, отбелязвайки 125 години от Съединението, си струва да припомним, че и 175-ата годишнина от рождението на Илия Цанов е също през 2010 г. За него спокойно можем да кажем не само че участва, но и че е с основен принос за подписаната на 5 април 1886 г. в султанския къшк Топхане спогодба от представителите на Великите сили и Османската империя.
С тази спогодба те юридически признават
Съединението на Източна Румелия с Княжество България. Този Топханенски акт, наричан от уважаваните братя Никола и Иван Денчови "Цариградски протокол", е подписан от българския министър на външните работи Илия Ценов и турския велик везир Кямил Паша.
С този дипломатически документ по същество се предотвратява една евентуална война между Турция и България. Вярно, Сръбско-българската война през 1885 г., внушена основно от Австро-Унгария, не бе избегната, но крал Милан на практика - според Андрей Пантев - "спаси" Съединението. "Така че колкото и парадоксално да звучи, ние не знаем как би завършило Съединението, ако крал Милан не беше ни нападнал и ние не бяхме тъй блестящо победили в тази война", продължава съжденията си проф. Пантев.
Топханенският акт е подписан от Илия Цанов, но това не е само едни формален подпис на външен министър, а е продукт на дълговременния престой на Цанов в Цариград. Той е свързан с преодоляването от негова страна на какви ли не неизгодни за България варианти, предлагани от петвековния ни поробител. Да не говорим за многодневната напрегната връзка и диалог с Петко Каравелов, с княз Батенберг, с хора като Григор Начович и Иван Евст. Гешов, изпратени като мисионери съответно във Виена и Лондон. В някаква степен трудности е трябвало да се преодолеят с посланика на Русия в Цариград Невклидов, с Драган Цанков, който пък в качеството си на опозиция в България и отстояващ славянофилството застава на страната на руския император... Отделен въпрос са строго професионално преодоляваните и употребявани изразни средства при изписването на всеки един член и параграф в заключителния документ след бурните преговори с Великите сили и Османската империя.
Могат да се изброят още редица трудно преодолени проблеми по пътя към подписването на този акт в цариградските околности, но нека оставим това на конкретно занимаващите се с този период изследователи.
Вярно, че от наша гледна точка приетият документ не е толкова изряден в наша полза, но най-важното е, че е избегнато окървавяването на Съединението. А когато правим опит да обобщим приноса в персонален план, с голямо признание трябва да посочим, че мисията на Илия Ценов е повече от успешна.