Вярвам в българските таланти

Александър Абаджиев е роден на 2 юни 1935 г. в Плевен. На 6-годишна възраст започва да учи музика при Панчо Владигеров. За неговото творческо израстване важна роля са изиграли и Владигеров, и проф. Христо Бръмбаров, и проф. Борис Покровски. Рано прекъсва дейността си на концертиращ пианист и акомпанятор и се отдава на писането. Автор е на десетки книги, сценарист и режисьор на документални тв филми. Бил е журналист в различни редакции, най-дълго във в. "Народна култура". Абаджиев е биографът на големия бас Николай Гяуров. Книгата му за него излиза в Москва през 1983 г. в тираж 192 000 бройки. Неотдавна излезе и най-новата книга на писателя "Тримата велики български баси", посветена на Борис Христов, Николай Гяуров и Никола Гюзелев, която бе повод за нашия разговор.



- Твоят бестселър "Тримата велики български баси" вече е по книжарниците. Какви са първите отзиви за изданието?
- Дали една книга ще се превърне в бестселър - това ще кажат читателите. Аз съм убеден, че една книга, съдържаща три кратки творчески очерка за Борис Христов, Николай Гяуров и Никола Гюзелев, ще привлече вниманието. Книгата вече бе представена на фестивала "Аполония" в Созопол, после - в "Балабановата къща" в Пловдив и в Старозагорската опера. На 1 декември с нея се запозна музикалната общественост в Русе, а на 8 декември събрах почитателите на тримата гениални певци в Зала 6 на НДК.
Може да изглежда невероятно, но първите отзиви (на очевидно "просветени читатели") достигнаха до мен още преди книгата да се е появила на щандовете. През март се знаеше, че завършвам книга по повод 100-годишнината от рождението на Борис Христов. После се наложи да отделя половината от страниците за Николай Гяуров - следваше да почетем 10 години от неговата смърт и 85 години от рождението му. И когато вече бях готов да предам ръкописа в печатницата и книгата да се появи за петте спектакъла на "Борис Годунов" на площада пред храма "Св. Александър Невски" - почина моят най-добър приятел Никола Гюзелев. Беше задължително в морален план да разкажа и за него. Но ето, че някои хора сметнаха, че не бивало да го добавям към първите две имена - бил още "млад"!!! Затова предговорът е съставен почти изцяло от цитати на най-авторитетните музикални критици на ХХ век, които категорично поставят Кольо наравно с "двамата големи". Съжалявам, че се наложи да събера в един том всъщност три отделни книги - сега "изстискани" на две трети. Останаха непубликувани стотина прекрасни фотографии, десетки интересни случки.
- Имам чувството, че си написал книгата на един дъх, но си събирал материалите почти половин век, ако не и повече. Колко време ти отне нейното написване?
- Самото написване се "вмести" в половин година, но първите материали в "папката на паметта" и в моя огромен архив започнаха да постъпват от 2 септември 1952 г., когато акомпанирах на Гяуров на един импровизиран концерт в "затворен кръг" в София. Той беше студент, а аз още ученик. На следващата сутрин излезе първият мой текст за него - едно необяснимо съчетание между информация, интервю и отзив.
- Познавал си лично "тримата големи". Във всяка от техните биографии вплиташ интересни случки, разкази за срещи, спомени на известни личности, отзиви за техните изяви. Как си ги събрал - това е фантастичен труд.
- Както казах - събирал съм ги десетилетия. Имах възможността през десетилетията да следя успехите на Гяуров и Гюзелев по големите сцени, на няколко пъти случайността ми позволи да се докосна и до невероятната личност на Борис Христов - по време на записите в храма "Св. Александър Невски" и при неосъществения гастрол в Болшой театър. Най-вече като рецензент и на двете големи книги за него - на Олга Дейкова през 1965 г. и на проф. Атанас Божков две десетилетия по-късно. Оценките за тях съм събирал, както се казва, ред по ред, също и снимките - от турне на турне, от премиера на премиера.
- Казваш, че тримата български баси са велики. Защо?
- Това са написали и казали най-големите музикални критици на ХХ век, най-великите диригенти и режисьори, блестящите партньори на българските баси. Има години между 1965-а и 1975-а, когато почти по едно и също време те изпълняват на най-престижните сцени едни и същи роли. И четем: "Хикс е най-великият Годунов, Филип, Мефистофел". Този Хикс са нашите български велики артисти. И за тримата са писали, че "Дон Карлос" следва да се нарича "Крал Филип" и даже... Гяуров и Гюзелев.
- Коя черта от техните личности те е впечатлила най-силно?
- За мен най-ценното тяхно качество е непрекъснатият стремеж към съвършенство. И това изпъква не толкова от показаното на сцената (успехът се кове на репетициите!), а по време на записите, на които съм имал щастието да бъда свидетел. Те искат още веднъж и още веднъж да се запише някоя фраза!
- Отделяш специално внимание на техните спътнички в живота. Защо?
- Госпожа Франка де Рензис познавам сравнително малко - но от това, което съм видял, това, което съм слушал за нея, ми позволява категорично да кажа, че тя е създала идеални условия за израстването на Борис Христов. Тя е била първият слушател, първият взискателен критик, тя го е предпазвала от прекомерната любов на почитателите. Самият певец казва: "Тя бдеше над мен като орлица."
На 30 юни 1955 г. аз запознах талантливата млада пианистка Златина Мишакова с Гяуров: получи се така, че аз не можех да замина за Варшава и тя бе натоварена, паралелно с "нейния" конкурс за пианисти (спечели бронзов медал!) да акомпанира на непознатия у нас великолепен бас, завоювал златото на световния младежки фестивал. В продължение на двадесетина години Николай и Златина бяха невероятен творчески и житейски тандем. А после се появи невероятната Мирела Френи, която буквално "подмлади" нашият певец: те без съмнение бяха най-великата оперна двойка на ХХ век.
С първата си съпруга Румяна Гюзелев беше още от академичния хор, тя му дари прекрасните синове Ясен и Чавдар. А Анна-Мария, сама ярка творческа личност, беше великолепен спътник в последните три десетилетия от неговия живот. И му роди Адриана - гордостта на татко!
- Още като юноша започваш като пианист и акомпанятор, а се отказваш от музикалната кариера и ставаш музикален рецензент, журналист, писател. Защо?
- Започнах още на 6-годишна възраст да вземам уроци при Панчо Владигеров и Андрей Стоянов - две от най-ярките личности не само в българската, но и в европейската музикална култура. На 12 години проф. Христо Бръмбаров, друг мой велик учител, ме подтикна да започна да акомпанирам на тогава най-утвърдените солисти на Софийската опера. После започнах да работя със следващото поколение. Като активно концертиращ пианист спрях да свиря на 24 години, а десетилетие по-късно вече не акомпанирах - трябваше или да свиря, или да се занимавам сериозно с "музикална журналистика": така определям сферата на моята дейност. Имах щастието да присъствам на такива забележителни музикални явления, да съпровождам такива творчески съдби, че се почувствах задължен да разказвам за тях. Не само за български музиканти...
- Няколко години беше кореспондент на вестник "Народна култура" в Москва. Кое е най-яркото впечатление от онези времена?
- Аз заминах през 1978 г. вече като утвърден специалист по въпросите на съветската култура. Но без съмнение най-ярко впечатление оставиха у мен "отворените творчески врати" на най-изтъкнатите съветски майстори в различните изкуства. Разбира се, предимно в музиката. Написах стотици статии, десетина книги, множество документални филми, телевизионни и радиопредавания.
- Колко са заглавията в твоята музикална библиография? С кои от тях най-много се гордееш?
- Ще те поправя - написал съм не само книги за музиката, но, разбира се, книгите за Николай Гяуров (шест издания), Никола Гюзелев (четири издания), Гена Димитров, Васил Арнаудов, Елена Николай заемат особено място в моята "библиотека". По-специално техните издания на чужди езици ми донесоха международно признание. През 1984 г. моята първа книга на руски за Гяуров бе обявена за най-добра книга на Първия международен панаир на книгата в Москва. Книгата за Гяуров на български през 1996 г. беше обявена, наред с последните книги на Тончо Жечев и Вера Мутафчиева, за най-добра книга за годината. През същата тази 1996 г. книгите за Гюзелев и Гяуров имаха премиери в Зала 1 на НДК. Италианските варианти на моите книги в началото на ХХІ век имаха голям успех в Европа. Своеобразен връх беше "общата премиера" на книгите за Елена Николай, Николай Гяуров, Никола Гюзелев и Гена Димитрова в най-представителната картинна галерия на Рим на 7 декември 2012 г. Подобно събитие не се забравя!
След първите шест малки книжки през 1966 г. заглавията станаха 75. Някои от тях са луксозни издания, каквато е и предлаганата последна книга "Тримата велики български баси". За нея съм особено благодарен на собственичката на издателство "Жанет 45" Божана Апостолова, един истински апостол на българската книга.
- Какво дадоха годините на прехода в България и какво отнеха на българската култура?
- Без съмнение дадоха свобода за изява и взеха част от свободата, защото тоталитарната държава за "свой интерес" щедро финансираше изкуството. По-специално тя отлично използваше за своята пропаганда големите успехи на нашите оперни певци, на оперните театри, хоровете, фолклорните състави. А днес държавата е скъперник. Преди три години средствата за подслушване бяха повече от целия бюджет за култура. Впрочем, финансова криза има в цяла Европа: в богатата Белгия от 7 симфонични оркестъра останаха 3! Но по-специално българските певци продължават да заемат водеща позиция в света. И инструменталистите ни също - само колко концертмайстори на водещи оркестри имаме!
- Какво мислиш за днешното състояние на българската духовност?
- Когато читалищата не могат да купят и една нова книга - за какво да говорим? Докато държавата не отделя поне един процент от бюджета за култура, няма никакъв шанс да преодолеем кризата. И все пак съм оптимист, защото във всички сфери на изкуствата извират нови таланти. За щастие се намират издатели, които подават ръка на българските автори. Само през последния месец наши писатели получиха две престижни европейски награди.
- Върху какво работиш в момента, с каква нова книга ще зарадваш българския читател?
- Смятам, че моята книга за българските баси ще има голям успех на основните европейски езици - но за целта са необходими средства. Надявам се на помощта на спонсори - на държавата не може да се разчита. При представянията на последната книга читателите ме питат защо не подготвя книги и за сопраните, мецосопраните, тенорите и баритоните. Причината не е в мен: има ли финансиране, аз разполагам с отличен текстови и снимков материал. Тежи ми на съвестта, макар аз да не съм виновен, че се бавят книгите ми за Емил Чакъров, за Българската хорова капела и Георги Робев. Но един човек, който е издал 75 книги, не бива да се оплаква! Ще звучи в буквалния смисъл нахално.
- Оптимист ли си за бъдещето на България?
- Вярвам в българските таланти. Няма да е лесно, няма да стане бързо, но нашият народ е преживявал и по-тежки времена - аз помня годините след Втората световна война, моите родители са ми разказвали за съсипаната България от 1919 г.
- Какъв е твоят девиз?
- Длъжен съм да споделя онова, което съм чул и видял през дългите години на моя живот. Все пак се задава моята 80-годишнина!
- Благодаря!