Прозрение и болка за България

На 5 март се навършиха 100 години от рождението на големия български поет и родолюбец Венко Марковски. През тази година се изпълват и 50 години от неговото повторно завръщане в майка България през пролетта на 1965 година. Първият път той пристига в София от Скопие през 1937 г., когато е преследван от сръбските управници заради неговата революционна дейност. Последните думи на твореца преди неговата смърт на 7 януари 1988 г. са: "Светлина, светлина да бъде пътят на България!" Паметни думи, в които е скрита обичта и болката му по отечеството, мъката и страданието по родната земя, по "чудната Македония".

Път към Голгота

Невероятно драматичен и изстрадан е жизненият път на "македонския Фауст" (по думите на македонския писател Младен Сърбиновски). Това е не само път-страдание, а път към Голгота, път към върховете на истината и прозрението за съдбата на България и Македония. И още - път на съмнения и лутания, на заблуди и терзания, на търсения и ненамирания, на надежди и покруси, на бягства и завръщания.
Така, след като през 1937 г. пристига в България, младият Вениамин Миланов Тошев (бъдещият Венко Марковски) вече е съзряващ поет. Тогава той публикува своя сонетен венец "Акорди на вечността. Данте Алигиери", за който получава признание не от кого да е, а от Теодор Траянов, според когото това произведение "е наистина едно голямо поетическо постижение" на автора. Именно Т.Траянов по-късно "кръщава" младия Вениамин Тошев с псевдонима Венко Марковски.
Още не стъпил на българска земя Венко Марковски издава своите първи поетически книги на майчин език - "Народни бигори" (1938) и "Огинот"(1938), написани в македонската народно-песенна традиция. Успоредно с това получава и първата академична похвала от проф. Стефан Младенов, който в предговора към "Народни бигори" пише: "Българското открай време Скопие ни дава един поет, който пише еднакво свободно и на своя роден южно-скопско-велешки говор и на общобългарския литературен език". Следват книгите  "Илинден"(1940) и "Луня"(1940).

Литературен феномен

Случва се така, че пътят на бъдещия голям поет, още преди края на войната, продължава към родната Македония. Там Венко Марковски участва в изграждането на новата югославска република с надеждата (и заблудата!), че това ще е една "свободна Македония", овардена от попълзновенията на сърбизма. Включва се в създаването на новата македонска писменост, като отстоява запазването на "ер голям", срещу наложената по-късно сръбска азбука Вуковица. Едновременно с това дава своя принос за утвърждаването на новия литературен език. Пише и издава една след друга книгите:  "Елегии", "Гоце", "Чудна е Македония", "Климе", "Приказки за резбарят", "Над пламнати бездни", която е изгорена от скопските македонисти.
Но ето че в неговото житие-битие настъпва срив. През март 1945 г. той е обвинен в "партийно фракционерство", а следващата година - изключен от ЮКП. През 1948 г. заради критиките му по адрес на Тито е обявен за "сепаратист и автономист", а година по-късно - за "враг и предател на македонския народ". Успоредно с това едва ли не върху всеки написан от него ред се изливат тенденциозна критика или премълчавания. През 1950 г. е арестуван заедно със семейството си, интерниран и подложен на психически тормоз. Заради преживените издевателства в 1955 г. публикува книгата си "Съвременни парадокси", с която демаскира ролята на Тито и югославските управници. Затова е осъден на петгодишно "обществено превъзпитание" и въдворен в лагера "Голи оток", където преживява зловещи изтезания, тормоз и унижения. След излизането от лагера остава без работа, забранено му е да печата, да се среща с хора. Отчаян и обезкуражен, смазан от страданията и обидите, издевателствата през 1965 г. заминава за България, където живее до смъртта си през 1988 г.
През тези 23 години Венко Марковски пише и публикува на литературен български език една след друга своите книги: "Епопея на незабравимите" (1967), "Истината е жестока" (1968), "Легенда за Гоце" (1971), "Предания заветни" (1978), "Съдбовни мъченици" (1981), "Бунтовни вощеници" (1983), "Вековни върволици" (1984) - трите последни книги, написани в сонетни венци.Българският период от творчеството на големия поет може би най-точно и изчерпателно е определил акад. Пантелей Зарев, който изтъква "вдъхновения му патриотизъм в духа на Вазовата традиция", като допълва "Венко Марковски е самобитно явление в българската литература, особен феномен в нея".

Етикетът на неолибералните доктринери

Не пощадиха обаче поета неолибералните литературни доктринери и "постмодернисти", които почти веднага след "демократичната" промяна му лепнаха етикета "партиен поет". Последваха писания и обругавания, примитивни и елементарни политически заяждания и ровичкания в личния живот на Венко Марковски.


Скопските политически манипулации

Естествено, не останаха по-назад и македонистите от Скопие, които нито за миг след кончината на поета не са спрели да сипят своите мерзки обвинения и измислици, лъжи по "случая Венко Марковски". Според едни той бил "употребен в антимакедонската пропаганда" (В. Цветаноски). Според други бил "жертва на своята суета" (К. Чашуле). По мнението на трети бил "парадокс в македонската съдба от втората половина на XX век" (В. Ачкоска). Дори в официалната Македонска енциклопедия от 2009 г., където той е представен като "двудомен поет", "създател и последовател на македонската национална самобитност и език" се внушава, че "се бил дистанцирал по недостоен начин от своята македонска същност по неизяснени докрай мотиви и причини" (с. 921-922). Инсинуациите на македонистките манипулатори стигнаха дотам те да внушават, че поетът "имал амбиции да стане министър-председател на Македония" (същият В. Цветаноски), което е въпиюща клевета и посредствена интрига.

 Българската кръв вода не става 

През 1981 г. Венко Марковски издава своята книга "Кръвта вода не става", която се отличава от всички негови предишни книги както по своя жанр, така и по съдържание. Тя представя научна публицистика от най-висок ранг. В нея на близо 300 страници известният писател демаскира македонизма като доктрина, практика и манипулация. Като се опира на стотици факти от документи и хроники, свидетелства на десетки хронисти, учени и историци В. Марковски доказва, че Македония никога не е била държавно-етнически или национално обособена общност, че тя е географска област, а живеещите в нея славяни по националност са българи. По-нататък той демаскира измислените исторически митологеми на македонизма, като доказва, че никога в Средновековието (или по-рано) не е имало македонски народ и отделна македонска държава, че Самуил е български владетел, който никога не е бил "македонски цар", че населението в Македония има обща история и общ език с населението на Тракия и Мизия. В следващата глава се описват начините и средствата за сърбизиране на българите от Македония чрез македонизация (държавен македонизъм!), подмяна на националната памет и пр. В последната глава, изследвайки закономерностите на общия български език, В. Марковски доказва, че в Македония върху тази основа са създадени "регионална писменост и литература", които са част от българската писменост и словесност.
Няма да е пресилено, ако се каже, че с тази книга поетът-публицист е свършил научната работа едва ли не на всички български научни институти по "македонската тема" за десетки години напред.

Един уникален изследователски труд

Книгата "Кръвта вода не става" на големия български писател е достоен отговор на съчинителите на така наречената "Исторja на македонскиот народ". "Кръвта вода не става" в никакъв случай не е и литературна периодика, както им се иска на яничарите и фалшификаторите, крадците на история и литература от Скопие. "Кръвта вода не става" не е полемика или обяснение, а назоваване на "цялата истина" за Македония, без каквито и да са уговорки и увъртания.
Това е уникално изследване, което чертае коренно нова тактика и стратегия за отношение към македонизма, а още повече към неговите съвременни мутации, чрез признаване на "артефактите" в Скопие за регионална разновидност на българската писменост, литература и пр. и тяхното приобщаване към общото историческо и културно наследство.
Ако има нещо учудващо, то се състои във факта, че след като за излизането на самата книга навремето се застъпва самият Тодор Живков, след нейната поява на бял свят, тя е инкриминирана и претопена и в продължение на повече от 30 години около нея се пази пълно мълчание, в интерес на криворазбраното "добросъседство" и скриване на главата в пясъка за проблемите, породени от агресивността и безочливата наглост на македонистите. В скоро време предстои да излезе на български език и книгата на Венко Марковски "Голи оток - остров на смъртта", която е разказ за жестоките престъпления на сръбските титовисти и македонисти.
Приживе, в своите свидетелства за съпруга си,  неговата вярна спътница в живота и достойна българка Филимена Марковска споделя, че най-голямата болка на Венко Марковски е била България, а най-големият му враг македонизмът. Всъщност израз на тази болка и тревога за България е неговата последна книга, издадена приживе. И тя трябва да се чете и препрочита от всеки българин от Тракия, Мизия и Македония. Да се помни.


Венко Марковски, 1988 г.



Снимки личен архив на семейството