Момичето с перлената обица

Мария ЛИПИСКОВА е родена през 1972 г. в гр. Тетевен. Завършва българска филология в Шуменския университет "Епископ Константин Преславски".
Автор е на стихосбирката "По следите на Мадлен" (2007). Под печат е книгата й с проза "Дама".
 Носител е на награда от конкурса, посветен на 120-годишнината от рождението на Димо Кьорчев (2004); от Националните студентски литературни четения - Шумен, 1992 г. и др.
Публикувала е в литературния печат част от литературните архиви на проф. Боян Пенев и Пенчо Славейков. Печатала е литературна критика и поезия  във в. "Капитал Light", "Сега", "Стършел", "Литературен форум", "Литературен вестник".

Из "Министерство на болката"

и

"Твоето тяло е кърпа, (...)
а моето тяло кутия."

"implosion"

Полуобърната и облечена в синьо Ана, тяло й се наблюдава от двама от Министерство на болката.
Изглежда на двайсет, когато в тялото-кутия има две деца, а когато е на четирсет, тялото-кутия е подпряно на масата като семеен портрет.
Жената гледа как изчезват от тялото формите (аз), влизайки вътре като в кутия.
Ана (аз) изчезва постепенно след късните новини (времето на жените), за да премине през широкия екран на града, вечер, когато немите субтитри могат да я прекосят:
синьо, зелено, оранжево.
Мъжът не се интересува нито от тялото й (кутията на двайсет с две деца), нито от изчезващите й форми (аз като бельо в чекмеджето), той гледа само обиците, сложени върху кутията - тяло, облечено в синьо.
А синьото й отива.
Като семеен портрет.
Ана с полуобърнато тяло-кутия, подпряна върху масата и наблюдавана от Министерството на болката.
 

Малко в покрайнините

малко българче накрая се обеси. Но в началото още беше малко живо българче. И живееше в покрайнините, където обикновено окачваха големите табели - да подредим дома си. Малкото българче още нямаше дом и затова беше решило да си подрежда нещо друго. Като за начало беше решило да си подреди гледка в покрайността. Подреди няколко по-високи избелели блока, които бяха сбутани като във всички съществуващи покрайнини. Подреди си и няколко по-прилични дни. На морето, което носеше като синя копринена лента. Показваше я обикновено на по-далечните си познати и съседите. Сутрин си подреждаше сметките, деня и дрехите. Нощем си подреждаше малко сън. Вечер си подреждаше по-ясните фрагменти от деня. Понякога малкото българче се подреждаше пред канцеларските врати, които бяха подредени безшумни и подпухнали. Разбира се, подреди си и десетина бездомни кучета, които вече бяха маркирани. Подреди си и купчинката с боклук, която можеше да закрие гледката му внезапно. Междувременно можеше да се подреди и в няколко изоставени дома.
Не бяха нито за малолетни, нито старчески. Вътре имаше оставени вече вещи. Котлон, няколко спални чувала, вечерни ръкавици и игли. Малкото българче се подреди с последните до изтънелите стени. Тук до вече изтънелите стени поне не висяха надписи - да подредим дома си, но като във всички съществуващи покрайнини имаше няколко по-жалки графити. С жълто-син спрей смъртта е осъщественост на свободата. Малкото българче все още живо обичаше свободата. Дори мислеше, че би могло да си подреди нещо, наподобяващо желание.
Като каравана в Америка, където няма надписи. С късо подрязана трева и още по-ниско поставена бяла лента за ограда.
Най-накрая се обеси.


3 МАРТ

В парка бездомник с количка беше преместил музикална кутия.
Не можах да я видя отблизо, може да е била мястото му за живеене.
Беше си пуснал Let it be.
 
Почти накрая се по(я)вяваше националното знаме.


По пътя

се случи едно истинско хипи от Германия.
- Знаеш ли къде е Ерланген?
- Знам, в дълбоката баварска провинция.
- Не, не точно, има и по-големи провинции.
Беше от автентичните хипита, които носеха Изкуството да обичаш (в оригинал), в другия си джоб държеше чубрица. Вървеше свободно с малка обица пингвин на дясното си ухо, понякога този пингвин спеше, а понякога летеше с отворени очи. На север в Ерланген са богати и правят медицински уреди, но наистина е спокойно.
- Има ли безалкохолна бира, не? Аз искам айрян и голяма пица - каза го щастливо и на български.
На гарата, при гардероба, където остави огромната си раница, разказа, че жената, която работи тук, преди е преподавала на чуждестранни студенти. И хипито я попита нещо на чужд език, усмихна се, след малко си тръгваше.
 
Плячката

(По Сюзан Зонтаг)

Одисей и Моисей са войници. Воюват около десет години, знаят, че ще получат плячката: градовете, петролните находища в тях - нови територии. И после - връщат се при жените си, които са същите след изминалите десет години. Моисей и Одисей носят куфари, където лежи плячката. Извоюваното поставят на земята. След десет години виждат плячката (и жените, и децата им): пощенски картички в куфарите. Сгънати постери, големи черно-бели и цветни: нови територии и градове.
Одисей и Моисей ги изсипват, след това взимат празните куфари.