10 ноември през очите на детето
/ брой: 259
Тогава бях на 8 години. След 4 дена щях да навърша 9. Днес е 10 ноември 2011 г. След 4 дни ще навърша тридесет години. Нека сега разръчкам загасналата жар на спомените, да се върна назад и да се опитам да погледна през моите си очи, онези тогавашните - детските и неопетнените. Какво правех тогава? Мисля, че бях пред телевизора заедно с родителите ми. Предполагам, че цяла България е била стаила дъх пред телевизорите и радиоапаратите. Дали имаше други хора в стаята, съседи примерно, не се сещам. Но се усещаше нещо във въздуха. Далеч от София, в онази стая в Силистра, застанали пред огромния екран на съветския "Рубин", ние мълчахме и гледахме. Естествено, че знаех тогава кой е Тодор Живков. Бях ходил на манифестации в центъра на Силистра. Промъквахме се в ликуващото множество, татко ме вдигаше и ме поставяше на широките си рамене. Виждах в далечината една черна и лъскава кола, която се устремяваше нагоре по пътя, където знаех, че е резиденцията. Но на този ден го виждахме в телевизора. Сещам се, че родителите ми коментираха разпалено, но не помня думите. Не помня дали Живков ми е изглеждал странно или неадекватно. Какво съм разбирал аз? Помня обаче промените, които настъпиха в училище. Смъкнаха ни сините вратовръзки. Директорът ни строи и обясни на всички, че вече не сме чавдарчета, вече трябва да се обръщаме към учителите не с "другарю" и "другарко", както досега, а с "господине" и "госпожо". (Докато пиша това на компютъра, "Уърд" подчертава в червено думичките "чавдарчета" и "другарко"! Проверявам да не съм объркал правописа. Не, просто в речника на компютъра тези думи ги няма. Така ли? А в моя все още ги има, господа от "Майкрософт".) И така... Всички деца усещахме промяната. Повече чрез родителите и близките ни. Събираха се и говореха един през друг, коментираха разпалено, спореха, гледаха новините, пушеха и мълчаха. Но и навън сякаш се случваше нещо. Хората се променяха за часове дори и в малкия крайдунавски град. Съзнавал ли съм тогава какво се случва, усещал ли съм как тези събития завъртяха и промениха коренно съдбите на милиони българи, допускал ли съм в какво ще се превърнем? Може би да. Кой може да каже? Всяка вечер пред телевизора виждахме неща, които не мислехме, че ще видим някога. Милиони хора по площадите развяваха разноцветни знамена и крещяха през микрофоните и мегафоните. Приличаха на пияни, опиянени. Приличаха на бесни кучета. Хората се бяха увълчили безвъзвратно. Искаха някак си да се разправят с миналото си и оставяха бъдещето си в ръцете на съдбата. Днес се оказва, че са били в ръцете на много умели кукловоди, които доведоха България до това, което е сега. Българите помислиха, че вече са "свободни". От разстоянието на днешния ден виждам, че това въобще не е така. Всички останахме излъгани в надеждите си. Тук няма място за някаква романтична носталгия, а просто обобщение на днешната сурова действителност. Ние живеем днес. Но нека се върна отново към онова време чрез думите на един мъдър човек и по-точно Анжел Вагенщайн и неговите спомени за Стефан Продев и опожаряването на Партийния дом, публикувани в "Монд Дипломатик":
"Помня ранното утро след опожаряването на Партийния дом - как двамата с Продев, едни от първите, придружени от големия фотограф - хронист на нашето време, Иво Хаджимишев, крачехме с димящи подметки по още неизтлелите въглени. "Снимай, Иво! Снимай!" - каза Продев и до края на обиколката ни не пророни повече нито дума. Но разбирах тревогата на Продев: пожарът беше знак за отприщването на отмъстителни страсти, на дивата, безсмислената като този палеж сляпа омраза на лумпения, която ще разкъсва в идни години тъканта на нацията. От това се тревожеше Стефан Продев в онова ранно утро с мирис на дим и на варварщина. И както ми се струва сега, май че за пръв и последен път го видях така безсилен и объркан."
В наши дни много от "новите" псевдоисторици пишат новите учебници и се опитват да научат това ново поколение, че онова време не се е случило. Опитват се да промият и изкривят съзнанието на днешните български деца. Но не помнят ли те хилядите погубени българи в борбата срещу фашизма? Или това няма значение днес? Мръсната марля, забулила подсъзнанието им, променя безусетно всичките им човешки възприятия.
Днес, четири дни преди да навърша тридесет години, след хиляди прочетени книги и няколко написани, от височината на някаква минорна мъдрост бих желал да заявя: "Българи на днешния ден и на бъдещето, не се опитвайте да зачеркнете, променяте или забравяте историята си, защото онези народи, които го направят, са осъдени да повторят грешките й. Кръвта в съзнанието ни засъхва много по-бавно от мастилото."