България е в непрекъснат траур

Правилно е, че почетохме 8-те загинали при катастрофата на магистрала "Тракия", като за тях правителството обяви еднодневен национален траур. Само че те са една много малка част от жертвите на пътните катастрофи в страната. За последните 20 г. те са близо 21 000, докато в чуждестранните военни мисии за същото време са загинали 23-ма. Войната по пътищата е много по-жестока, отколкото тази на бойното поле.
За съжаление има и трета война. Според статистиката всеки ден от болести умират около 18 000 души. Близо 2/3 от тях са хора на възраст над 65 г., поради което се смята, че така или иначе, са изживели живота си. Това обаче е критерий само за България. В ЕС се смята за съвсем нормално хората да доживяват до около 74-75 г. А пък в Япония, където годишният опуск е само 14 дни и там хората работят по 9-10 ч. на ден, средната продължителност на живота е 78 г. Това е така, защото там всички на възраст между 45 и 53 г. минават през периодични профилактични прегледи и ако се открие някакво заболяване, то се лекува своевременно с ефективни средства. У нас 29% от населението е без здравно осигуряване, което означава, че е

без медицински надзор и помощ

при необходимост. В тази категория спадат не само дядовците и бабите от обезлюдяващите села, в които няма общопрактикуващ лекар, а дори и да има такъв, няма откъде да си купят предписаните лекарства, защото в селото аптеката е закрита. Поради това там хората се лекуват с билки и греяна ракия, но в повечето случаи те не помагат. През ден, през два камбаната на черквата бие за изпращане на някого в отвъдното. Разказва се зловещият виц, че сега най-печелившият бизнес е този на гробарите.
От болести, катастрофи и нещастни случаи всеки ден умират по 18 000 души, от които поне половината е можело да не бъдат в тази категория. Как? Като са били под ефективен лекарски надзор, след като се е установило, че са в болестно състояние. Решаваща в това отношение е бързата помощ. Тя се отнася както за хората, които са по домовете си, така и за тези, които получават инфаркт и инсулт на улицата. В такъв случай линейката би трябвало да пристигне до 10 мин. и да откара пострадалите в болницата. Защото тогава всяка минута е от съдбоносно значение. Мой познат българин, който от 19 г. живее в Торонто, Канада - град по територия 3,5 пъти по-голям от София, ми каза, че там линейката пристига до всяко място най-много за 9 минути след повикването. При това тя е оборудвана с апаратура и помощ на пострадалия се оказва още в нея, докато пътува за болницата. Ето защо смъртността от инсулт и инфаркт е само в 27% от случаите. У нас линейката пристига обикновено след 30-40 мин.,

когато болният вече бере душа

или е предал Богу дух. В София денонощно дежурят по 18 линейки, докато според европейския норматив те трябва да са 85. В по-малките селища чакането може да продължи с часове, а понякога и с дни. Ето защо у нас има много смъртни случаи и на хора под 50, а даже и под 40 г. Всеки ден се зачернят хиляди семейства, които са изгубили свой близък поради несвоевременна медицинска помощ, грешно поставена диагноза и липса на условия за успешно лекуване. У нас все повече намалява съотношението между лекар и потенциални пациенти. Спаднали сме на равнището от 1927 г., когато един лекар се е падал на 18 500 души. За сравнение в Германия то е 1:4500 и там продължават да търсят лекари от цял свят, включително и от България, за да достигнат до 1:3800.
Дори ако се постави правилна дигноза и се предпише лечение, то обикновено предполага ползването на
 
скъпи лекарства, оперативна намеса и процедури

които малко хора могат да си позволят, защото цената им надхвърля техните доходи от заплати и пенсии. Лечението на една средно тежка болест, каквато е пневмонията, струва към 200 лв. Но ако заболелият от нея пенсионер получава 160 лв., не може да си позволи този разход. Ако някой от близките му не го подпомогне, той просто умира. Както се случва и с хора, заболели дори от обикновен грип. На страдащите от ракови заболявания, СПИН, диабет периодично не се осигуряват необходимите медикаменти, поради което се нарушава тяхното лечение. Така средната продължителност на живота при тях е съответно 2-3, 1-2 и 4-5 г., докато в Западна Европа е 6 пъти по-висока. В България няма ефективни форми за лечение от наркомания, както и за неутрализирането на дилърите, които пласират дрога дори сред децата от най-ранна възраст. Живите наркомани са същинска трагедия за семействата им. Тя обаче не спира дотук. Дори относително здравите хора у нас са

болни от грижата да осигурят насъщния

 за себе си и за семействата си. При 240 лв. нетна заплата това означава възможност за разход по-малко от 10 лв. на ден, а според брутната той се свежда до 7,30 лв. За пенсионера с минимален доход окладът е 4,10 лв.
Колкото и зловещо да звучи, но почти 6,5 млн. в България потенциално са на смъртно легло. Ето защо трябва да се обяви перманентен национален траур, в който всички да жалят за живеещите от години в нищета. Наред с националния трябва да се вее и черният флаг, който да напомня за това трагично събитие. Още повече че 8-те загинаха поради нещастна случайност, а политиката на подоходен, здравен и социален геноцид се води съвсем съзнателно спрямо най-малко две трети от сънародниците ни.