Стиглиц за последната отсрочка за еврото

На 24 юли тази година ДУМА публикува моята статия "Европейският съвет попари надеждите за промяна". Там посочих, че Европейският съюз е в тежко положение. Преди да е излязъл окончателно от световната икономическа криза, съюзът навлезе в дългова криза и в стагнация на производството, която вече прераства в мека рецесия. Рецесията е по-дълбока в силно задлъжнелите страни. Двете заедно (задлъжнялост и рецесия) ще бъдат много трудно преодолени едновременно през близките години. Временната умерена задлъжнялост помага за смекчаване на рецесията. Рецесията пък е цената, която ЕС ще плати за бързото намаляване на дълга. Колкото повече се бърза с преодоляването на задлъжнялостта, толкова по-дълбока и продължителна ще е рецесията. Защото радикалните мерки по преодоляване на голямата задлъжнялост, особено чрез масирано съкращаване на разходи и персонал, неизбежно задълбочават рецесията. Положението на задлъжнелите страни се усложнява допълнително поради натрапените им брутални политики за бързо излизане от дълговата криза. Гръцкият случай е показателен. Испанският се очертава да бъде подобен.
    Провереният в световната практика здравословен подход е друг -

стимулиране на производството и заетостта

което води до повишение на доходите на домакинствата, а чрез тях - на платежоспособното потребителско търсене. Поддържане на временен умерен бюджетен дефицит до 3-4% от БВП, с което се помага за по-голямо държавно търсене. Всичко това води до по-големи инвестиции на държавата и бизнеса. Повишеното общо вътрешно търсене, заедно с външното търсене означава по-голям БВП и повече постъпления в бюджета от данъци. За няколко години можеха да се преодолеят бюджетните дефицити и да се постигнат бюджетни излишъци, които са най-сигурният начин за постепенно намаление на публичната задлъжнялост. Тази очевидна логика не беше разбрана от консервативните политици и икономисти в Европа. Това изправи ЕС пред нова криза.
    Европейската икономика се нуждае и от някои от предвижданите от последния Европейски съвет средно- и дългосрочни мерки, но преди да се стигне до тях, тя трябва да оцелее. Оцеляването на еврозоната следва да е във фокуса на икономическата политика през тази и следващите 2-3 години. Европейските ръководители допускат фундаментална грешка, като отлагат вземането на трудните и спешни решения на днешния ден. Характерно за техния стил на поведение е - движение след събитията, а не изпреварващите мерки. Кризата заплашва съществуването на еврозоната сега, а те се занимават главно със средносрочното или далечното й бъдеще.
    Надеждите на много хора за промяна във фундаменталната философия на икономическата политика за излизане на ЕС от кризата и за следкризисно развитие са удавени в бюрократична фразеология на европейските политици. Липсват спешни конкретни мерки за съживяване на вътрешното и външното търсене през 2012-2014 г. Време за отлагане на действията няма. Застрашено е съществуването на еврото и еврозоната. Европа е изправена пред опасността да загуби цяло десетилетие в икономическа стагнация и 500 милиона души да платят астрономическата цена на консервативния догматизъм на сегашните ръководители на ЕС и на някои страни членки.
    Горните редове резюмират моята позиция по положението в ЕС, еврозоната и решенията на Европейския съвет от 29 юни 2012 г.
    Тези дни прочетох статията на Дж. Стиглиц "Последната отсрочка за еврото" (The Euro's Latest Reprieve), от 3 юли 2012 г., публикувана от Project Syndicate и посветена на решенията на Европейския съвет от 29 юни 2012 г. Довеждам я до знанието на българската общественост, защото и този път "свободните", "независими" и "обективни" български медии пазят пълно мълчание за позицията на един от най-големите световни икономисти по такъв жизненоважен за нас въпрос - съдбата на еврото и на европейската общност. Това ме кара да се запитам отново - кого обслужват тези медии?
    Дж. Стиглиц пише: "Като осъден на смърт, очакващ изпълнение на присъдата, еврото получи нова отсрочка в последната минута. То ще оцелее още малко по-дълго. Пазарите празнуват, както правеха след всяка от четирите предишни срещи на високо равнище, посветени на "евро кризата" - докато разберат, че фундаменталните проблеми тепърва предстои да се решават.
    На тази среща на високо равнище

имаше и добра новина

европейските лидери най-после разбраха, че непосилната изтощителна операция, при която Европа дава кредити на банките, за да спаси държавите, и на държавите, за да спасяват банките, няма да сработи. Те също така признават, че спасителните заеми, които дават на новия кредитор предимство пред други кредитори, влошават позицията на частните инвеститори и те ще изискват даже по-високи лихви.
    Дълбоко тревожно е, че това отне на европейските лидери толкова време, за да разберат нещо очевидно (и известно преди повече от 15 години от кризата в Източна Азия). Но това, което липсва в споразумението, е дори по-важно от онова, което е в него. Преди година европейските лидери потвърдиха, че Гърция не може да се съвземе без растеж и че растежът не може да се постигне само с ограничения, но твърде малко е направено досега.
    В новите решения се предлага рекапитализация на Европейската инвестиционна банка (ЕИБ), като част от пакет за растеж от 150 млрд. долара. Но политиците са добри в преопаковането и според някои оценки новите пари са малка част от тази сума, а и те няма да влязат веднага в системата. Накратко: лекарствата са твърде малко и твърде късно. И се основават на погрешна диагноза на проблема и на недостатъците в икономиката.
    Надеждата е, че пазарите ще възнаградят силата, считана от европейските политици като политика на ограничения. Но пазарите са по-прагматични: ако, както е почти сигурно, ограниченията отслабват икономическия растеж и така подкопават възможността за обслужване на дълга, а лихвите няма да се понижат. В действителност инвестициите ще намаляват - порочна низходяща спирала, в която Гърция и Испания вече навлязоха.
Германия изглежда изненадана от това. Като средновековните кръвопускащи знахари, лидерите на страните отказват да признаят, че лекарството не помага и настояват за увеличение на дозата - докато пациентът накрая умре.
Еврооблигациите и фондът за солидарност биха могли да стимулират растежа и да стабилизират лихвите, плащани от изпадналите в криза страни. По-ниските лихви ще освободят пари, така че дори държави с бюджетни ограничения биха могли да разходват повече за инвестиции, ориентирани към растеж.

По-сериозна е ситуацията в банковия сектор

Банковата система на всяка страна се подкрепя от нейното правителство. Ако намалява способността на правителството да подкрепя банките, същото ще се случи и с доверието в банките. Даже добре управлявани банкови системи ще имат проблеми в условията на икономически спад от мащабите на гръцкия и испанския. Със срива на испанския балон за недвижими имоти техните банки са даже в по-рисково положение.
С ентусиазма за създаване на "общ пазар" европейските лидери не признаваха, че правителствата предоставят имплицитна субсидия на своите банкови системи. Убедеността, че в случай на проблеми правителството ще подкрепя банките, създава доверие в банките. Ако някои правителства са в много по-силна позиция от други, имплицитната субсидия за банките в тези страни е по-голяма.
При липса на равнопоставеност, защо парите да не напускат по-слабите страни и да отиват във финансовите институции на по-силните? Дори е изненадващо, че сегашното изтичане на капитали не е по-голямо. Европейските лидери не видяха тази растяща опасност, която можеше лесно да се избегне с обща гаранция, коригираща едновременно пазарните деформации, породени от различията в имплицитната субсидия.
Еврото беше грешка от самото начало, но бе ясно, че последствията ще се почувстват по време на криза. Политически и икономически то беше създадено с най-добри намерения. Очакваше се, че общият пазар ще стимулира ефективното насочване на капитали и труд.
Важни са обаче детайлите. Данъчната конкуренция означава, че капиталът ще се насочва не там, където обществената възвръщаемост е най-висока, а там, където ще намери най-добри оферти. Имплицитната субсидия за банките означава, че германските банки имат предимство в сравнение с тези от други страни. Работниците напускат Ирландия или Гърция не защото производителността там е по-ниска, а защото ще избегнат дълговото бреме, натрупано от техните родители. Казват, че мандатът на Европейската централна банка (не е да кредитира - бележката моя - И.А.), а да осигурява ценова стабилност, но инфлацията съвсем не е европейският най-важен проблем днес.
Германия се тревожи, че без строг надзор над банките и бюджетите ще трябва да плаща сметките на по-разточителните си съседи. Но това пропуска ключовия проблем: Испания, Ирландия и много други проблемни страни имаха бюджетни излишъци преди кризата, а сега са в тежко положение. Икономическият спад причини дефицитите, а не обратното.

Грешката на тези страни

беше, че като Германия днес, се доверяваха прекалено лековерно на пазарите и те (като САЩ и много други) допуснаха балоните да растат безконтролно. Ако се прилагат правилни политики и функционират по-добри институции (което не означава непременно ограничения и по-добър надзор над банки, бюджети и дефицити) и ако е възстановен растежът, тези страни ще изпълняват дълговите си задължения и няма да е нужно да се призовава за гаранции. Нещо повече, Германия ще пострада и в двата случая. Защото, ако еврото или периферните икономики се сринат, сметката за Германия ще е висока.
Германия има големи предимства. Нейните днешни слабости са резултат главно на погрешни политики и институционални механизми. Те могат да се променят, но само ако се видят фундаменталните слабости - много по-сложна задача от структурните реформи в отделните страни. Структурните проблеми отслабиха конкурентоспособността и растежа на БВП в някои страни, но не те докараха кризата, а тяхното преодоляване няма да я разреши.
Европейският изчаквателен подход спрямо кризата не може да работи безкрайно. Отслабва не само доверието в периферните европейски икономики. Оцеляването на еврото е под въпрос".
Стиглиц си е Стиглиц. Голям учен и достоен гражданин на света. Приятно ми е, че нашите възгледи съвпадат. Независимо един от друг, стигаме до същите заключения по фундаменталните проблеми на световната криза и нейните европейски проявления.