Защо България няма Нобелов лауреат

От 1901-а насам всяка година се връчват Нобелови награди. Великият изобретател е пожелал те да се дават на тези, "които най-много са допринесли за благото на човечеството".
"Изричното ми желание е при разпределянето на наградите да не се взема предвид принадлежността към една или друга нация - пише в завещанието си Алфред Нобел през 1895 г. - така, че наградата да получи най-достойният, независимо от това дали е скандинавец или не".
Първите Нобелови лауреати са Вилхелм Рьонтген (физика), Хенрик Хоф (химия), Емил фон Беринг (медицина) и Арман Сюли-Прюдом (литература). Наградата за мир за пръв път през 1905 г. е получила Берта фон Зутнер; за икономически науки се присъжда от 1969 г.
Най-млад между всички лауреати досега е бил 25-годишният Уилиам Лорънс Браг, получил наградата по физика в 1915 г. заедно с баща си, а най-възрастен - също по физика в 1977 г., 88-годишният Джон ван Флек.
Не е тайна, че всяка есен очакваме чудо, а то все не се случва; всяка есен се питаме: имало ли е и има ли днес българи, достойни за Нобеловите награди? Ще ни забележат ли, щом ни липсва самочувствие, но пък имаме в излишък злоба и завист?

С кой от българските учени да започнем списъка на достойните?
СТАМЕН ГРИГОРОВ (1878-1945)
пръв между учените през годините на ХХ век е бил достоен да кандидатства за Нобелова награда за физиология и медицина. Д-р Григоров проучва морфологията на българското кисело мляко и открива в 1905 г. бактерията на подквасването, наречена по-късно Bacterium bulgaricum Grigoroff, за което е награден от университета в Женева. През Първата световна война води успешно борба срещу холерата и създава своя противотуберкулозна ваксина, с която по-късно извършва серия опити в института "Карло Форланини" в Рим.
От историята на науката знаем, че руският биолог И. И. Мечников (1845-1916), който създава теория за остаряване на човешкия организъм вследствие на самоотравяне с токсините от вредната микрофлора на червата, пръв е проявил научен интерес към българското кисело мляко и го е препоръчал като противоотрова и средство за борба със старостта (млечнокиселата ферментация, от която се получава млякото, отделя специфични антибиотични вещества, които потискат развитието на вредната микрофлора в червата). Съобщаваме този факт, защото руснакът е получил Нобеловата награда за 1908 г.! Българинът, може би от липса на самочувствие, не си е свършил "работата" до края.
На второ място би следвало да посочим
ТОШКО ПЕТРОВ (1872-1942).
Преди тридесет години на въпроса ми: "Какво мислите за творческия гений на българина?" авторът на второто българско откритие "Явление шести сърдечен тон" проф. д-р Иван Митев, мир на праха му, даде следната оценка за д-р Тошко Петров:
"Винаги съм смятал, че в областта на науката на българина му липсва самочувствие. Някои твърдят обратното. Ще дам пример. Казват, че в медицината са записани имената на около 10 000, а според други на около 100 000 автори, описали отделни болестни единици, синдроми, реакции и други. Колко от тези имена са на българи? Малко. Мисля, че на проф. д-р Тошко Петров му е липсвало самочувствие да прозре, че на болните от холера войници през Балканската война заедно с плесенясалия хляб са давали пеницилин и заради това са оздравявали. С други думи, ако проф. Тошко Петров имаше самочувствие, щеше да открие пеницилина 15 години преди Флеминг".
Друг българин, който е публикувал своята теория за биогенните стимулатори, доказал я опитно, признат от не един и двама световни учени, но не попаднал в "полезрението" на Нобеловия комитет по физиология и медицина, е
акад. МЕТОДИЙ ПОПОВ (1881-1954)
През 1984 г. на една среща с учени и изобретатели акад. Кирил Братанов, днес покойник,  заяви: "Вие сте по-млади и не знам дали всички помните акад. Попов. Видният български биолог е автор-откривател на учението за стимулацията на жизнените процеси - за повишаване интензивността на обмяната на веществата. С принципите на общоклетъчната стимулация и намереният път към разработка на методи за използване на тези принципи в растениевъдството и медицината той е известен навсякъде в чужбина". Истина е, че още в средата на двадесетте години световноизвестни учени-физиолози дават висока оценка на теоретическите му трудове и практическите резултати, които той извежда в България и Германия.
Забележително е и откритието на
акад. ГЕОРГИ НАДЖАКОВ (1896-1981)
"Фотоелектретно състояние на веществата". Едно откритие от средата на тридесетте години на миналия век, върху основата на което физиците в света и до днес продължават изследвания и достигат до нови научни открития. Излишно е тук да изброявам школите на учените в областта на фотоелектретите. Ще посоча само практическото им приложение: в електрографията, в ксерографията, в разработването на метод за бързи рентгенови снимки, за нови видове запомнящи устройства, при конструирането на нов вид телевизор без вакуумна тръба, както и в сферата на йонизиращите лъчения с оглед приложението им като дозиметри за светлинни и рентгенови импулси.
За авторството и таланта на българина, за българския гений, съм записал мнението и на акад. Иван Костов (1913-2004), чието откритие "Закономерност в кристаломорфоложката еволюция на минералите при минералообразуващите процеси", бе вписано в Държавния регистър на Р България на 11.IV.1983 г. Световноизвестният ни минералог сподели: "Българският талант (думата гений аз лично не ценя особено) е роден изглежда с вековете, оформен от трудни, дори критични моменти и превратности за народа ни, в обсега на кръстосано движение на племена и народи, в страна разнообразна и красива по природа и климат. Такава обстановка безспорно дава отпечатък върху духовното развитие на една нация... Георги Наджаков можеше да бъде първият българин Нобелов лауреат, но тази българска злоба, тази завист, това озлобление, което и днес (в 1989) наблюдаваме с особена сила да се проявява, не му позволи".
Списъкът с имена на достойни български учени за кандидати за Нобелова награда безспорно може да бъде продължен. Той трябва да е резултат на една анкета-проучване сред академичната ни общност, дело на науковеди и социолози. Защо да не получим компетентен отговор на въпроса: Имало ли е и има ли българи, достойни кандидати за Нобелови награди? Тук си позволявам да посоча още само четирима видни български учени:
ИВАН Н. СТРАНСКИ (1897-1972)
Световноизвестният ни физико-химик постави основите на съвременната молекулнокинетична теория за кристалния растеж. Голям е приносът му за изследване на електронната емисия на металите, хетерогенните равновесия, приболуминесценцията. Между трудовете му се открояват: "Върху растежа на кристалите" (на бълг. и нем. език, 1928) и "Върху растежа и разтварянето на кристалите от типа на NaCl" (1929-1930). От 1962 г. до смъртта си той бе почетен сенатор на техническия университет в Западен Берлин, чийто втори физикохимически институт носи неговото име.
РОСТИСЛАВ КАИШЕВ (1908-1999)
бе достоен ученик и продължител на делото на своя пръв учител акад. Иван Н. Странски. Той бе член на 4 чуждестранни академии. Неоспорими са приносите му в областта на фазообразуването, кристализацията и електрокристализацията. Талантът му се проявява преди още да е навършил 30 години. В съавторство със Странски той публикува труда "Върху теорията на растежа и зараждането на кристалите". Ще цитирам заглавието и на "Равновесна форма и работа за образуване на кристални зародиши върху подложки".  
ЕЛИСАВЕТА КАРАМИХАЙЛОВА (1897-1968)
е може би най-голямата ни физичка. След като завършила с отличен успех Виенския университет, тя работила десет години в Радиевия институт на Австрийската АН във Виена. В 1931 г. заедно с Мариета Блау установили, че полоният освен алфа-лъчи дава слабо по интензитет, но силно проникващо гама лъчение. При опита измерили абсорбционния коефициент и интензитета на това лъчение за един разпадащ се атом. Оказва се, че лъчението е било от потока неутрони, ала никой тогава не е знаел за тия неоставящи следи частици. Трудът им "Върху проникващото лъчение на плутоний" е забележителен не само като световен научен принос, той е и една от многото "трагедии" за физика-експериментатор, който, за да бъде прецизен, иска да потвърди сам получения резултат, а след това да го обяви на научната общност.
Година по-късно в подобен опит Дж. Чадуик наблюдавал същото явление и заключил, че това са нов тип електронеутрални частици. Така той бе обявен за откривател на неутрона и получи Нобеловата премия за физика за 1935 г.
Младата и амбициозна българка специализира и работи и в Кавендишовата лаборатория в Кембридж (1935-1939). Работи главно върху спектроскопията на активното ядро и върху йонизацията на газове под налягане. Резултатите й, получени от съвместните изследвания с Д. Ли, са често цитирани, а изследванията на Ли на йонизацията в биологични обекти положиха основите на радиобиологията.
Основните трудове на проф. Карамихайлова са в областта на радиоактивността, радиолуминесценцията и ядрените реакции. 
ДОНЧО КОСТОВ (1897-1949)
е всепризнат биолог-генетик, когото нито американците, нито руснаците успяха да спрат да не се завърне в България и да работи в родината си до края на живота си. Пионерни са работите му върху отдалечената хибридизация, хетерозиса, експерименталната полиплоидия и имунобиологията при растенията, както и в областта на цитогенетиката, еволюцията и систематиката на видовете от рода тютюн и др. През 1935 г. издава на руски език "Наследяване на естествен имунитет при растенията и получаване на имунни разновидности чрез междувидова хибридизация". Каквото и да пишем и говорим за акад. Дончо Костов и той си остана с една международна награда за научни постижения "Бернардини", присъдена му през 1942 г.


Имали сме кандидати за Нобеловата награда за литература, но до гласуване в Специалния комитет нито един не е достигнал. Пръв между писателите е

ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ (1866-1912)
Той е предложен в началото на ХХ век от шведския учен, поет и преводач акад. Алфред Йенсен, който му е бил не само преводач, но и близък приятел. Шведът го включил в списъка на кандидатите, ала напразно чакал мотивирано изложение от София. За да не пропусне срока - 1 февруари, на 30 януари представил Пенчо Славейков с превода си на "Кървава песен" - сам направил задълбочена обосновка до комитета с предложение да му бъде дадена наградата за 1912 г. Заключението му е, че българинът е "безспорно голям поет, при когото може да се констатира наличието на поетичен шедьовър ("Кървава песен")". Ала смъртта връхлита Славейков далече от България - в Камо Брунате, Италия. Одумван от завистливци, преследван и прокуден от зложелатели, той е изпуснал шанса да получи световното признание...
ИВАН ВАЗОВ (1850-1921)
Народният ни поет е бил предложен от проф. Иван Шишманов в 1916 г. Колко и кои са били кандидатите за Нобеловата награда за литература през тази година, не ни е известно. Знаем само името на лауреата - Вернер фон Хайденщам (1859-1940), шведски поет, белетрист и историк... Застъпникът ни за Вазов д-р Йенсен, референт и докладчик на комитета, още в 1895 г. е превел "Под игото" на шведски. Гостувал е в дома на народния поет през 1911-а и на 2 май 1916 г., като са разговаряли помежду си на руски. Получил с автограф последната стихосбирка "Песни за Македония" от Вазов. Шведът бил пращан специално от Нобеловата фондация в България за срещи с представители на БАН и с групата на д-р К. Кръстев. Председателят на академията ни Ив. Е. Гешов имал огромно желание Иван Вазов да бъде предложен за Нобеловата премия още в 1912 г., но проф. Шишманов тогава отклонил поканата да напише мотивирано мнение, "преди да сме що-годе сигурни, че предложението ни ще бъде взето във внимание". В спомените си Шишманов пише: "Мечтата на Вазова от години насам беше да получи Нобеловата премия за литература (още преди смъртта на Пенча Славейкова). Моли ме да пиша Йенсену"... А на 13 декември 1916 г. в скоби: "Когато Йенсен беше тук, той ми призна, че Кръстев често му бил говорил против Вазова"... Не сме ли сами виновни, щом сме си имали противници в България?     
ИВАН ГРОЗЕВ (1872-1957)
Едно име, което нищо не говори на читателите, един от многото забравени днес поети, бил предложен от проф. Михаил Арнаудов през 1928 г.
ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА (1893-1991)
Най-голямата ни поетеса бе сред номинираните през 70-те години. Кандидатурата й горещо подкрепя големият творец и приятел на България Артур Лундквист (1906-1991), член на Нобеловия комитет за литература. Уви... Пет са членовете му!
ЙОРДАН РАДИЧКОВ (1929-2004)
Той бе една от големите ни надежди, но и той си отиде от този свят с надеждата - потиснат, в тръпнещо очакване, а бе толкова превеждан... Нищо че още през 80-те години се заговори за него, благослови го и папата по време на посещението си в София.
Останаха ни класиците АНТОН ДОНЧЕВ (1930) и ВАЛЕРИ ПЕТРОВ (1920).
Антон Дончев е безспорен с неговото "Време разделно", което отдавна е получило най-високата оценка от литературната критика и в Швеция. Аргументите против се свеждат до "тяснонационалното" съдържание на романа. Сякаш творбите на много от досегашните носители на наградата са били непременно "широко космополитични".
Валери Петров е достатъчно известен като поет и преводач не само в Европа. Неговата лирика е характерна със своята поетика и съвършенство на стиха, с пастелното си експресивно излъчване. Какви аргументи може да има срещу него Шведската академия на науките?
А от мъртвите ни писатели-класици ще спомена само ЙОРДАН ЙОВКОВ (1880-1937). И не с българска оценка за творчеството му, а с признанието на турския проф. Сабри Смявушгил, който го нарежда между най-добрите майстори на разказа в световната литература. И той, наравно с нас, изказва огорчението си, че Шведската академия на науките не го е забелязала, не го е удостоила с Нобелова награда за литература.

х     х     х

Кога ли в Стокхолм ще забележат българин или българка? Вера Ганчева, живяла години в шведската столица, свидетелства, че в "Нобеловата библиотека" материалите за българските учени и писатели са печално (но и показателно) оскъдни. Да се утешаваме ли все пак, че Нобеловият лауреат Елиас Канети (1905-1994) е роден в България. Той получи наградата в 1981 г. "за творби, белязани с широки възгледи, богатство на идеи и артистична сила", но като гражданин на Великобритания!
Дано щастието един ден се усмихне на някой български учен или писател България да доживее звездния си час! Защото Пейтън Раус получи Нобелова награда за откритие, което направил 56 години преди годината на удостояването му; Пьотр Капица е чакал близо половин век; Ханс Бете - 28 години, Макс Борн - 22 години...