Аз всичко бих отново изживял...

 ...След това и него - романтичния поет на нашата младост, независимо от всичките му странности. Помня го като млад и красив, красив и див, какъвто сам се изповядва:

Бях на самия връх
на мойта младост.
Бях див -
несъразмерен и красив.
Бях млад - красив и
неправдоподобен...

По едно и също време, в Русе, където учех инженерство, се запознах и с поета-бохема Иван Пейчев - неговия учител и покровител. По-възрастните читатели ще се съгласят с мене, че двамата - ученик и учител, много си приличаха: и единият и другият могат да бъдат оприличени на моряк и рибар, на докер, артист или художник. Безкръвното лице на Христо издаваше безсънните нощи от търсените отговори на въпросите, които диктуваше сърцето му.
В онези години, докато бях на работа в ТКЗС - Грозден и в МТС - Грудово, често ходех по служба в окръжния град. После журналистическите командировки по-рядко ме водеха до Бургас, но не пропусках всеки път да се отбия в ресторант "Морски вълни", в сладкарниците "Малина" и "Куба" или в Клуба на културните дейци и канцеларията на Дружеството на СБП, на което Христо Фотев бе председател. Когато сме били само двамата или в компания, Христо обичаше повече да мълчи. Струваше ми се, че мълчанието лекува раните на душата му. Рядко се намесваше в спорове, ала намесеше ли се - споровете неочаквано променяха посоката.

Паметникът на Христо Фотев в Морската градина в Бургас

Прелиствам старите си бележници и откривам бегли записки от срещите ни. Връщам се назад във времето, искам да предам част от разговора, който сме провели заедно с журналиста Стефан Христов от Бургас с Христо Фотев през януари 1984-а, три месеца преди да навърши 50 години. Излишно е да казвам, че вестниците и списанията не търсеха поета, не защото не бе словоохотлив, а защото поезията му била "нежна и подчертано лирична, с дълбок етичен заряд" - така пише в третия том на "Речник на българската литература" от 1982 г. "Присъща й е тихата тоналност, приглушената, но мелодична реч. Извънредно чувствителен, поетът търси отговор на характерните за съвременната душевност нравствени конфликти и духовни стремежи. Една от любимите му и плодотворни теми е морето, възприето не самоцелно-пейзажно, а като поетично-философска символика." Позволявам си да цитирам тази оценка, защото тогава я цитирахме и на Фотев.
- Това е една нежна академична присъда, каза ни той, която аз, дали ще приема или няма да приема, е без значение за идващия след мен, който ще пристъпи към моето "обещание за поезия".

Факсимиле от изданието на изд. "Милениум"

От какво се страхуваше, кое го тревожеше и кое го радваше, когато поетът бе на петдесет години?
- Плаша се от себе си, от безпомощността си в най-всекидневни положения, от откритието, че нищо в живота ми не е случайно, че за всичко се плаща. ... Понякога се радвам, че мога да мечтая.
Кой е бил най-радостният и най-тъжният ден в живота на поета?
- И радостните, и тъжните ми дни са пред мен...
Предчувствал ли е Христо Фотев нерадостната си съдба, горчивия живот, който го връхлетя през тъй наречения "демократичен преход"? Далече от морето, последните си години той доживя в столичния град, за който изповядва: "Вече се страхувам да вървя из този град, в автобусите. Не можеш да си щастлив, когато живееш между бедни и нещастни хора... Озлобявам се от днешните богаташи - богати на посредственост..."
Роден на 25 март 1934 г. в Истанбул, Христо Фотев живя и твори край брега на Черно море. Превърна името си в един от синонимите на думите "поезия", "море" и "Бургас".
Какво бе за него морето?
- Морето е празник на природата, а не работна площадка. В морето нашата работа трябва да прилича на приключение, да притежава смътно детските импулси на откривателството. В морето трябва да сме самото море, колкото и невъзможно да е това.
А свободата, лелеяната от човека свобода, за която през онези години Христо Фотев искаше да напише книга със стихове?
- На Девети септември 1944-а бях на десет години. Тогава във въздуха витаеха двата вълшебни знака - ОФ, скандирани по площади и улици - инициалите на Отечествения фронт! По-късно разбрах, че това беше еманципираната надежда на народа ни... Завършвам своята "Книга за свободата", но си мисля, че една такава книга не може да се  завърши никога. Как може да се завърши нещо, което трябва да се направи така, че да продължи и след теб, което не е твое, което е на всички ни, родени под небето на тая земя - България.
Никой не може да каже колко време поетът е носил стиховете си, преди да ги излее върху белия лист, но поемата "Книга за свободата" излезе от печат едва в 1991 година. Първата му поема "Изпълкомът заседава" бе сътворена в 1959 г. Включи я най-напред в дебютната си стихосбирка "Баладично пътуване" (Малки песни и балади, 1961), а след това и в книгите: "Пристанище" (1969), "Спомен за един живот" (1982), "Словесен пейзаж" (1984), "Венецианска нощ" (1989) и в том първи на "Събрани съчинения" (1998).
В разговори Фотев многократно е заявявал, че "всичко на този свят би повторил", че не се отказва нито от един ред от сътвореното през целия си съзнателен живот:

Кълна ви се - аз всичко бих повторил.
Аз всичко бих отново изживял...
Аз бих повторил целия си дивен
и кратък, кратък свой живот до днес...
И съм ридал... Самотен и незнаен.
И пак. И пак във същия Бургас
до ужас съм се чувствал осезаем
и изумен съм викал - жив съм аз...

Такъв си остана и след смъртта: излят от бронз в Морската градина на Бургас, седнал на смокиново дърво - символ на безсмъртието, върху което е пропълзял гущер - символ на вътрешна вглъбеност и съзерцателен екстаз.
Христо Фотев ще живее и в бъдещето със своята "поезия на екстаза, поезия на любовта", по определението на литературния критик професор Светлозар Игов.