Как бяха убити американските университети

Организация Junct Rebellion*
Превод Кристиела Симеонова

Преди няколко години в началото на своя репортаж, посветен на краха на държавното образование, Пол Лингенфелтър написа следното: "През 1920 г. Х.Г. Уелс пише, че "историята все повече и повече се превръща в надпревара между образованието и бедствието". Мисля, че е напълно прав. Няма нищо по-важно за бъдещето на Съединените щати и за света от размаха и ефикасността на образованието и по-специално на висшето образование. Разбира се, не искам да подценявам предучилищното, началното и средното образование. Успехът във всяко следващо ниво очевидно зависи от предишното. Но за добро или лошо, качеството на висшето образование и научните изследвания се отразява на ефикасността на образованието на всяко ниво."
През последните няколко години дискусиите относно пътищата, които доведоха до краха на университетите, се разгарят все повече. Основни са темите за ниските резултати, които показват завършващите, неконтролируемите такси за обучение и студентските заеми, белязващи целия живот на студентите. Най-накрая се обърна внимание и на огромните заплати, които получават ректорите и консултантите, както и на миграционния статус на нископлатените преподаватели. Предприемат се действия за контрол на таксите за обучение, за опрощаване на студентските дългове, за създаване на по - ефективни методи за оценка на знанията, за свободен достъп до учебни материали онлайн, за борба с експлоатацията на асистентите. Но всички тези инициативи акцентират предимно върху тесния аспект на един много по-голям проблем и фиксирането на нито един от тези проблеми поотделно няма да разкрие                                               реалната причина за "смъртта" на университетите в Америка.
За да разясня моите виждания, трябва да се върна назад във времето, а именно след Втората световна война, през 1950 г., когато имаше невероятен наплив на студенти в цялата страна заради ниските такси, които всеки можеше да си позволи, а и заради свободния достъп в някои университети. Това продължи докъм 60-те години, когато университетите бяха в основата на публични дискусии и обикновеният гражданин имаше свободата да участва в дискусиите по проблемите на времето. Това беше процъфтяващ период за преподавателите, а студентите получаваха достъп до различни предметни области, както и възможността да получат широкообхватни познания. Хуманитарните науки бяха в центъра на образованието и студентите опознаваха дебрите на философията, антропологията, литературата, историята, социологията, различните религии в света, чуждите езици и култури. И нещо друго се случи в края на 50-те и началото на 60-те години - въстанията и нарастващият брой граждани, които участваха в известните разколи на времето - срещу войната във Виетнам, срещу расизма, срещу унищожаването на природата във все по-разпространяващата се корпоративна култура, срещу женомразството, срещу хомофобията. Откъде произлязоха всички тези бунтове? Къде се стекоха голям брой от добре образованите и надарени хора? В колежите и университетите. Кой не беше доволен от този резултат? Корпорациите, подстрекателите на войни, онези хора от нашето общество, които ни искат разделени на базата на раса, пол, сексуална ориентация.
Подозирам, че ако са имали възможността, тези групи не биха желали нищо повече от това да затворят университетите. Направо да ги разрушат. Но страна, която претендира, че изповядва демократични ценности, не може просто така да си закрие университетите. Това няма да отговаря на изградения й имидж на страна на свободата, справедливостта, неограничените възможности, които предлага за всички. Така че как да разруши университетите си, без да си разкрие картите? Като дете, израснало по време на студената война, ме учеха, че комунистическите държави в първата половина на ХХ век са вкарвали своите учени, интелектуалци и артисти в затворнически лагери, наричани "превъзпитателни лагери". Вече като възрастен осъзнах, че американският корпоратизъм презира същите тези индивиди много повече, отколкото ни внушаваха, че прави комунизмът. Но вместо да прави нещо толкова видно като пращането в затвора, Америка обрича същите тези хора на крайна нищета. Резултатът е същият. Отчайващата нищета контролира и в края на краищата пречупва хората също толкова ефикасно, както и затворът... а някои изследвания твърдят, че го прави доста по-добре.
И ето ти рецептата за "убиване" на университети. Кажете ми, ако това, което описвам по-надолу, не е точно коренът на всички проблеми в системата на висшето ни образование (всичко, което твърдя, напоследък се отнася и за средното държавно образование).

Стъпка 1.
Спиране на субсидиите за държавното висше образование

Ана Виктория, която пише за сп. "Плък" (Pluck), в рецензията си за книгата на Кристофър Нюфийлд "Унищожаването на държавното образование", посветена именно на този проблем, пише: През 1971 г. Луис Пауъл, преди да поеме постта си във Върховния съд, стана автор на документа, известен днес като Меморандум на Пауъл, и го изпрати до търговската камара на САЩ. Заглавието на меморандума беше "Атаката срещу системата на частната стопанска инициатива в Америка". В него авторът призовава корпоративна Америка да вземе по-дейно участие при формирането на политиката, законите и образованието в САЩ. Как да се направи това? Първо, като се увеличи лобирането и натискът върху законодателите, за да променят приоритетите си. "Финансирането на държавните университети идва от държавата и федералното правителство. През 80-те години университетите бяха оставени да разчитат на други източници на приходи. Например държавното финансиране на Вашингтонския университет се е свило от 82% през 1989 г. до 51% през 2011 г." Това е повече от една трета от неговото държавно финансиране. Откъде обаче се появи тази промяна в приоритетите на правителството? Професорът по английски в университета "Баркли" Кристофър Нюфийлд пише в споменатата книга, че консервативните маси на елита работят за намаляване на държавното финансиране на образованието заради неговото предназначение да създава демократична, притежаваща права, състояща се от много раси, средна класа. Той посочва факта, че държавните университети в Калифорния са били принудени да отхвърлят 300 хил. молби на кандидати заради липса на финанси. Нюфийлд обяснява, че в основата си мотивът за консервативната подкрепа на намаляването на финансирането на държавното образование е расистки, прокорпоративен и антипротестски в своята същност.
И отново от Виктория - "Целта, както е подчертано в Меморандума на Пауъл, е прочистването на медиите, изкуствата, науките, както и самите университети от леви въжделения. Университетите по онова време са определени от Нюфийлд като трамплин на разкола и са разглеждани като държавно финансирани средства, изпълняващи интересите на опозицията. Невъзможно е да се знае широчината на влияние върху политическата стратегия на консерваторите през престоящите десетилетия. Удивително е обаче да се види как са възприети принципите, заложени в неговия меморандум."
Под маската на много конфликти около бюджета или квотите спирането на финансирането беше крайният резултат. Аргументът, свързан с финансирането, доведе до промяната на курсовете и учебните програми на университетите. Виктория пише, че атаките срещу хуманитарните науки, политическата коректност и утвърдителните действия пренасочиха дебатите за държавните университети надясно, вдъхвайки скептицизъм у финансираните от държавата учебни заведения. Дебатите за държавния бюджет се превърнаха в платформа на консерваторите да спорят за това защо дисциплини като социологията, историята, антропологията, езиците и основополагащите науки трябва да бъдат финансирани от държавата, изтъквайки мотива, че те не дават на студентите практически умения, нужни на пазара на труда. Така курсовете, които предлагат високо обучение, тренират мозъка, развиват интелекта, бяха омаловажени. Последваха доста големи орязвания в бюджета за държавните университети, особено на тези райони, които не бяха привлекателни за управляващата върхушка да упражнява контрол над мислите и поведението на населението. Защото, когато се премахнат дисциплини, които са най-важни при формирането на интелекта на личността, населението вече може много по-лесно да бъде манипулирано, без да е способно да си задава въпроси относно посланията на управляващите.       

Стъпка 2.
Депрофесионализиране и осиромашаване на преподавателите (като паралелно продължава да съществува излишък от непълно заети и изцяло безработни доктори на науките)   

Вицепрезидентът Джо Байдън преди няколко месеца заяви, че причината за неконтролируемите такси за обучение се крие във високите разходи за преподавателите. Той няма представа какво говори. По последни данни в страната има 1.5 млн. преподаватели, 1 мнл. от които са асистенти. Един милион от преподавателите в Америка се наемат на срочни договори, най-често за 1 семестър, без каквато и да е сигурност, което означава, че нямат представа колко работа ще имат във всеки даден семестър, а и често остават съвсем без работа през летните месеци, когато е почти невъзможно да си намерят работа. А и много от безработните асистенти не отговарят на изискванията за плащане при безработица. Така че 1 млн. преподаватели в университетите в Америка печелят средно 20 хил. долара годишно без никакви допълнителни облаги, здравни и социални осигуровки. И не забравяйте, че много от начинаещите доктори на науките са навлезли в тази област, обременени и от студентски заеми.
Наскоро в една статия пишеше за трайните физически и психически увреждания, които причиняват бедността и несигурността в работата - непълната заетост или несигурната работа. Според статията за годините след началото на икономическата криза през 2008 г. здравните проблеми на тази група хора са се увеличили. Такова ужасно състояние на несигурност изпитват преподавателите в Америка през последните 30 години. То може да ви унищожи - да съсипе физическото и емоционалното ви състояние. Само за да онагледя - средната стартова годишна заплата на преподавател в университета "Темпъл" през 1975 г. е под 10 хил. долара, с всички допълнителни облаги - здравни и пенсионни осигуровки, както и т.нар. образователни привилегии (членовете на семейството им могат да посещават колеж безплатно). И познайте какво? Сега средната заплата на преподавателите в "Темпъл" е почти същата - просто защото асистентите сега съставляват по-голямата част от преподавателското тяло и печелят между 8 и 14 хил. долара годишно в зависимост от курсовете, които водят всеки семестър, като няма никаква гаранция за продължителна заетост. Но за разлика от преподавателите през 1975 г., те нямат нито здравно, нито пенсионно осигуряване, нито образователни облаги, нито дори кабинети. Заплащането в колко други професии е останало на нивото от 1975 г.?
Ето така се появи опорочената академична класа в Америка. Все повече нараства броят на работещите хора в Америка без сигурност. Навсякъде в страната нашите студенти са обучавани от преподаватели, които живеят на прага на мизерията, които са безгласни, не вземат участие при определяне на начина на обучение, на броя на студентите в клас, при разпределението на учебния материал. Често нямат дори и кабинети, където да дават консултации на студентите си, не получават подкрепа за професионално развитие. Един милион от професорите в колежите се борят да дадат най-доброто от себе си, докато изпитват непоносима икономическа несигурност. За разлика от онези комунистически страни, които понякога екзекутираха своите интелектуалци, тук при нас тази група хора умират от удар или инфаркт - все болести, свързани със стреса. Докато сме на темата, нека прибавя и самоубийството към списъка с "убийците", а читателите след време ще си спомнят, че съм писал надълго и широко за самоубийствовото на преподавателите в миналото.

                             Следва
----------------
*Junct Rebellion е организация, която изследва процесите, довели до "смъртта" на американските университети. Целта й е да насочи вниманието към това, което се случва с висшето образование. Материалът е достъпен на адрес: http://junctrebellion.wordpress.com/2012/08/12