
Памет
105 години от рождението на Валери Петров
Магьосникът, който в един миг може да преобърне всичко...
/ брой: 73
За мен Валери Петров живееше отвъд времето. Едновременно дете мъдрец и мъдър столетник. Не той през времето, а времето сякаш минаваше през него, като оставяше своите знаци в неговата вечно будуваща, зряща, искряща душа. А знаците, обгорени от огъня на едно съпричастно сърце, ден след ден се превръщаха в ярки, ясни, звънки стихове и се разпръсваха по света като пъстрите листа наесен, танцуващи своя единствен танц пред смъртта и вероятно затова - така красиви, неповторими, истински… Листа от Дървото на живота, танцуващи своя вечен танц… Стиховете на Валери Петров…
* * *
Поезията му - досущ като създателя си - бе неуловима, безплътна, безвременна. Изплъзваше се, щом някой поискваше да я анализира, да я „канализира“ в дълбокоумни разсъждения, да я подпъхне в калъфите на класификации и определения, да й направи дисекция. Мъдра. И всепрощаваща...
Така че и аз сега, като говоря за поезията на Валери Петров, нямам никаква надежда, че ще я „прихвана“ в потока на носещите се в съзнанието ми думи и мисли. И може би е по-добре така - аз да си говоря за нея, а тя - невидимо, но осезаемо, съвсем истински, почти опредметено, да ни облъхва с трепетното си дихание. Чувствате ли - тя се носи край нас, минава през нас, тя ни възражда, обновява ни, прави ни добри и човечни… Чувствате ли…
Откъде се намери, откъде се намери,
долетяло до мен като в сън,
това тънко: „Валери!“, и след малко: „Валери!“,
на децата отвън.
Знам, уви, тоя зов от далечното детство
не за мен, не за мене е той
викат друг един малък, живеещ в съседство,
едноименник мой.
Но макар че от случки, подобни на тая,
честно казано, малко боли,
аз преглъщам я мълком, защото си зная:
ще е смешно, нали,
ако горе, от свойта библиотечна бърлога
се надвеси набръчкан старик
и отвърне с плачливо: „Не ме пускат! Не мога!“,
на детинския вик.
„Вик от детинството“
И най-странното… Забелязахте ли това леко, едва доловимо раздвояване, бих казала дори - разтрояване! - на реалността, което се получава, когато четеш стихотворение на Валери Петров? От една страна - тук и сега. От друга - тук и някога: в миналото, в детството. От трета - тук и винаги: във вечността, в безсмъртността.
Не знам защо, но напоследък все по-често ми се струва, че животът ни и въобще животът - с неговите кръговрати, смърти и възкръсвания - е съществуване в паралелни, огледални светове; че ние не идваме и не си отиваме, а просто преминаваме от свят в свят, а в действителност си оставаме на едно и също място; че смъртта си играе с нас, но и ние със смъртта си играем; че колкото и да сме слепи, глухи и безсетивни, не можем да отречем смътното из дълбините клокочене, което тревожи нощните ни сънища и дневните; не можем да не усетим прохладния ветрец отгоре, който роши косите ни, пробягва през жилите ни и ни зарежда с електричество…
Резонанс… И проблемът ми би приключил дотук,
да не бях си помислил, че все пак и в живота
може тоз феномен
да е действал при мен,
и че може би всичко, което съм писал,
породено от моите лични чувства и мисъл,
и което усещал съм само мое си, лично,
мой идеен възторг, мой любовен екстаз,
е било смешно отзвуче, резонансче вторично
от симфония някаква в ключ, отказан на нас.
„Вазичката“
* * *
Ти сам си говорил наляво и дясно,
че днеска история ние творим.
Е, щом е така, нека мислим безстрастно,
тъй както се мисли за древния Рим.
Бъди философ и при нужда веднага
от Тацит там някой цитат си спомни -
такъв исторически поглед помага
и прави по-дълги човешките дни.
Бледнее обидата, стихва кошмара,
когато спокойно си каже човек,
че всъщност не днеска изял е шамара,
а в третата четвърт на ХХ век.
„На себе си“
* * *
Невероятно! Повече думи нямам.
Нови времена, със съкращения