Наказание за незнанието

"Аз не мога да схвана какво трябва да направя аз." Тази реплика не принадлежи на първокласник, когото са сгащили, че не си е чел букварчето. Не принадлежи и на гимназист, който се извинява за това, че е избягал от част. Автор на драматургичното откровение е премиерът Бойко Борисов, който в поредната си тв-проповед рано сутрин ни направи отново свидетели на кипежа на собствената си политическа персона.
Стряскащо е министър-председател да си признава такива неща. Премиерът трябва да знае всичко - това е част от неговите функции, независимо какво говорят политолозите. А да знаеш какво да правиш не е толкова трудно, когато си премиер - трябва да спазваш закона, да следваш идеите си и да работиш здраво. В момента, в който усетиш, че докато си министър-председател твоята работа те кара да формулираш философски питания, значи не правиш нещо както трябва и е необходимо да помислиш за ваканция. Защото актьорите имат право да си задават въпроси, премиерите трябва яко да бачкат.
Особено съмнително е възклицанието на Борисов в контекста, в което бе разположено то - че не знае какво да прави в отношенията си с "Атака". Какво точно му пречи да си изясни проблема? Вътрешно съпротивление да си развали духовното единство с Волен Сидеров ли пречи на ясното му знание? Ужасно е да чуваш, че премиер не знае какво да прави. Тази реплика трябва да остане в историята със своя политически трагизъм и медиен фалцет.
Телевизионните самопризнания на Борисов обаче трябва да бъдат възприемани като последна екзистенциална инстанция. Само няколко часа след откровенията изведнъж парламентарната ситуация рязко се промени. Трима депутати от "Атака" обявиха, че като в религиозно просветление са  прогледнали за екстремистките действия на досегашния си фюрер, пардон - водач, и обявиха, че напускат групата на националистите. Казаха, че щели да гласуват по съвест. Но никой не обясни на колко се равнява тяхната единица мярка "съвест".
За Бойко Борисов трябва да се пише не политическа, а телевизионна критика. Но и в двете има лек дефект - политическата няма да улови нищо у него, а телевизионната ще пропусне комбинаторските ходове, правени в сенките на парламентарните кулоари. Само така е възможно съществуването на политически образ, който сутрин жално вие, че е единственият луд в целия свят, направил правителство на малцинството в ситуация на криза, а следобед с ловки машинации да прави всичко възможно, за да бетонира кабинета си.
Той знае какво да прави, но само когато превърне политиката във фарс. Във всички останали случаи изповедта му вероятно е вярна. Но нека да предупредим премиера за едно: "Прости им, Господи, защото те не знаят какво правят" описва единствено идеална ситуация в християнската сфера.
В политиката незнанието винаги се наказва.