Хорото

Празник в Родопа не минавал без хоро. Но петровското хоро нямало равно. По три-четири деня карали Петровден в горните села. За тоя ден овчарите в гиздилните си дрехи със силяхлъци, запасани с пищови, каракулаци, ножове и разни лъскави дрънкулки, слизат от планините и на дружини встъпват в селото "пеещим, свирещим и гърмящим". Дошли са си от странстване "утводе" терзиите и дюлгерите. Цялото село се е накупчило да ги посреща, народонаселението се е нагиздило, накичило, загърбило е неволя и сиромашия, работа и грижа. По пладне гайдата писва на хорището, гайдаджията курдисва инструмента, суети се, докато настройва гайдуницата и ручилото, с бавенето си доказва, че е необходим. После гайдите ще се нароят. Първи дохождали и завивали хоро малките моми. Но скоро пред тях се хващат момчетиите, та сетне и момците. Заедно припяват хороводна песен: "В селу са хору виешу/на Маринине дворове,/Мара хуроно водеше,/най-напреж на поводникан...". "Най-напреж на поводникан" в родопското хоро е девойката, която е първа в женската част на хорото, кърпа я отделя от последния в мъжката верига. Тази мома, женският поводник, най-често е главеница (годеница) на момъка, който води хорото. Момците играели с рипкане и клякане, а момите кипро сучели с краката си.
В Славеино всяка махала си имала хорище, и харманите и дворовете също се оживявали от хора и  поседници (ръченици), селото кънтяло от песни и веселия. А привечер на Петровден, щом гайдаджиите засвирвали на Поляната, всички се юрвали към общото хоро. И след момчетиите и малките моми, на хорото се хващат юнаците, главените и момите, младоженците и невестите, възрастните мъже и жени, нареждат се по йерархия и всеки пол си знае мястото и реда. Хорото в Чокманово било с три гайди и на три дипли. Как само изглежда то през очите на гайдаджията бай Тасо: "Че като се нафанаха нея чокмански кехайе, кабадайлия хубаво пременени ваднож с нивестине, та стана едно хоро голямо на два три пояса. Нафатиха се тогава и млади, и стари, че като залюляха нее песни и мен ми стана драго, та забурих къде сам. Ага зоха да се подмятат нее миндиле, нее каматни чокмански моми и нивести, та чак главоса ми са замая.". Като хорището в Петково никъде нямало - хиляда квадратни метра до черквата "Св. Иван Предтеча"  с амфитеатрални седила, едната част за мъжките, а другата за женските. Само момите нямали право да сядат, те стояли прави срещу насядалите на отсрещната страна ергени. В Петково мъжките не странили особено от виното, та черпели най-добрите играчи на хорото, така ги почитали. Шареното хоро си пробива път късно, в Славеино съпротивата момите да играят "ду москисе"  продължила чак до 30-те години.
У Георги Пашев намирам спомена, който ми е потребен откъм днешния ден: "Рядко павелец не може да играе. Да не разбираш стъпката на хорото - това  е докачение и за тебе, и за него. Който не може да следва такта или както казват "не угада", пречи на другите". Не е за чудене, че една майка в Момчиловци учила нощем тайничко непохватния си в танеца син, та да не се орезили на Петровден. Драго ми е, че и в днешното поевропейчено време все повече млади българи вече смятат за докачение да не могат да играят едно или друго хоро. Не само заради Петровден днес животописвам за хорото, а защото засиленият интерес у нас към народните танци ми сгрява душата. Може би някои рипат вместо фитнес - да свалят килограми, но и техните сърца се разтупкват, като тъпанът задумка роден ритъм. Не искат да се свиват безпомощно в навалицата, когато завие хорото - на сватба или на събор, или да петлаят непохватно крака, ако се престрашат. Добра "мода" е, че се организират тези курсове -  много читалища подадоха ръка на тази благородна дейност, която в някакъв смисъл е и противоядие на злокачественото образувание, наречено чалга. Някога в гимназията учителят ни по телесно възпитание Карнич не ни караше само да тичаме, скачаме и ритаме, но и ни учеше "Елено моме", пайдушкото, право хоро, ръченица... Ако го е имало в програмите - браво, ако е приумица на Карнич - дваж браво. Сега как е в родното училище не зная.
Жена ми Галина и тя притичва във вторник и четвъртък привечер до близкото училище, там членовете на клуб "Жарава" "бродират" хорца и ръченици. Поетът Андрей Андреев се гордее с внучката си, която, без да я навива някой, по своя воля, ходи на курс по народни танци, просто така: защото е българка и защото иска да се върне към уменията на бабите и дядовците. Андрей потрива ръце доволен, той си пада по народния живот, а в това, което той нарича така, хорото е също неизменна част.