Поезия
/ брой: 144
Мария Донева е завършила българска филология в СУ "Свети Климент Охридски". Печелила е награди от редица национални поетични конкурси. Има втора награда от конкурса за кратък разказ "Рашко Сугарев" (2008). Автор е на книгите "Сбогом на читателя" (1996, 2003), "Празнината меГу нас" (Охрид, 2005), "Има страшно" (2005; 2007, 2008), "50 години старозагорско куклено изкуство" (2008) и "Прикоткване на смисъла" (2009). Драматург е на Драматичен театър "Гео Милев" - Стара Загора.
Дъжд, слънце, слънце, слънце, дъжд
Като деца пред рецитал
са чакали дъждът да почне,
и изведнъж градът е цял
във капки весели и сочни.
Градът от банята излиза
и капки от носа му капят.
Надниква слънце, ниско, близо -
деца от него да отхапят.
Градът спокойно се суши
и като котка се протяга.
Денят, ухилен до уши,
не иска още да си ляга.
Дъжд - слънце, слънце, слънце - дъжд,
дъги с пижамени райета.
Последно, още по веднъж,
и ще се свечери небето.
***
Каквото виждам, е красиво.
Каквото чувствам, е приятно.
През погледа ми в мен попива
великолепието лятно,
и във очите ми остават
полета, шипки, чисти мисли,
и чак до зима продължават
да топлят и да се разлистват.
***
Подминах зайче на поляна,
а то към рейса не погледна.
И мен внезапно страх ме хвана,
че аз го виждам за последно,
че няма пак от тук да мина
и няма смисъл да пътувам.
Че с нещо важно се разминах.
Че все едно не съществувам.
***
Тихи пуканки в небето.
Меко слънце от масло.
Аз съм точно там, където
вятърът е свил крило.
Във трева приятно гладка,
с брошка от копринен мак,
времето подремва кратко,
после, бавно, тръгва пак.
***
Тъкмо прецъфтяха сливите -
люлякът полилавя.
Щъркелите мерят нивите
с кльощавите си крака.
И подмолно, непрекъснато
нещо диша, шумоли.
И със цели шепи пръснати,
пърхат лакоми пчели.