Музикантите в България стават все по-малко

ИВАН СТОЯНОВ е роден през 1964 г. в Габрово. След като завършва класа по цигулка на Музикалната гимназия в Русе, продължава образованието си в столичната Консерватория, където учи дирижиране при Анна Белчева и Димитър Манолов. През 1991 г. специализира в Академията на Йехуди Менухин "Пиер Дерво" при проф. Константин Буджиано. Участва и в майсторските курсове на проф. Иля Мусин (Русия). От 1992 г. е диригент на Камерния оркестър и директор на международния фестивал "Дни на камерната музика" в родния си град. Автор е на театрална музика и на голям брой аранжименти за камерен, симфоничен и духов оркестър. Концертира в Германия, Франция, Италия, Испания, Швейцария и Гърция. Има издадени 4 CD в Швейцария. Репертоарът му е респектиращ, включва над 1300 творби от всички музикални жанрове и епохи.

- Уважаеми маестро Стоянов, да започнем с началото. Как се насочихте към голямата музика? Чувствате ли се щастлив?
- Като дете мечтаех да свиря на пиано, но започнах с цигулката и това се оказа моят "шанс в живота" - провървя ми да попадна при стойностен преподавател - Асен Йосифов. Той дирижираше детски оркестър и когато засвирих за пръв път там, разбрах, че това е нещото, което искам да правя, докато съм жив. В този ученически оркестър свирехме и съвременна музика - Тъпков, Големинов, даже опитахме и увертюрата към "Аполон и Мусагет" на Стравински. Оттогава е и моята голяма страст по съвременната музика. Имах изключителен късмет, че по-късно отидох в Русе. Мартенските музикални дни със световното си равнище на програмиране дооформиха моя мироглед и трасираха пътя, по-който започнах да вървя. Големите личности, които и днес гостуват там, ме накараха да осъзная, че човек първо трябва страстно да обича това, което прави и да се стреми да го прави по най-добрия начин. Колкото това дали съм щастлив, уверено мога да кажа - да!
- Кои са вашите истински учители? Не само в прекия смисъл...
- Николай Генов, диригентите Анна Белчева, Димитър Манолов и Иля Мусин, композиторите Божидар Спасов, Божидар Абрашев и Константин Илиев. Много съм научил и от Минчо Минчев и Георги Бадев.
 - Вашите образци, еталони? Български и световни?
 - В България живеят прекрасни музиканти. Няма да изброявам имената им, защото те са поне 20. От тези, които живеят извън България, ще спомена Божидар Ноев и Боян Воденичаров.
- Лесно ли е да си диригент в България? Особено сега...
- Много е лесно. Защото в бедна България това е несериозна професия. Да се занимаваш с дирижиране за мен означава да възпитаваш публика и да наложиш разпознаваема физиономия на ръководения от теб институт. За да се случи това, първо трябва да станеш директор. За тази важна длъжност се изискват качества, умения и опит, които нямат нищо общо с изкуството. Ако си добър администратор, организатор и човек, който умее да намира пари, то тогава няма никакъв проблем да дирижираш, който си поискаш оркестър в България - дори и националните институти. Няма значение дали можеш! Класните музиканти ще се справят и сами криво-ляво. Само пари да има!!! Всеки директор на културен институт у нас търси такива "диригенти", защото става и ляга с мисълта как да изпълни плана за собствените приходи. Така че, ако имате някакви пари зад гърба си, то спокойно може да впишете в биографията си, че сте "диригент".
- А извън столицата? След промените...
- Там е още по-лесно. Музикантите извън столицата нямат възможност за допълнителни доходи като колегите си в София. И са готови дори и магаре да изтърпят на пулта. Няма значение - нали сe плаща. Когато ме попитат какво работя, винаги се представям като "Художествен счетоводител" на Габровския камерен оркестър. Защото административната и организационната работа отнемат 90% от времето ми. Но нямам избор - и тази работа трябва да се върши прецизно, защото без нея художествената е просто немислима.
- Защо напоследък у нас няма достатъчно и добри диригенти? Вече се появиха и истински недоразумения, представяни като "наследници на Караян" или "надежди за българската музика".
- Според мен това е и световен проблем, и е следствие от бума на информационните технологии. Днес човек може да бръкне в Мрежата и да види този или онзи колос в изкуството как прави нещата. Така на технологично равнище всеки може да копира и да имитира. Да научиш в елементарен вид една музика сега е много по лесно, отколкото преди. Коства значително по-малко усилия. Няма го това мъчително вглеждане в детайла, откриването, изстрадването на партитурата в тежък и изнурителен труд. Дори и в свиренето, макар и не в такава степен. Само че в пеенето, свиренето и писането на музика човек не може да прикрие посредственост и бездуховност. Защото духовност не може да се копира. Или я имаш, или я нямаш. Сега е пълно с диригенти, които не могат да прочетат и да научат една партитура, без да чуят запис или да гледат видео. Иначе успешно имитират на пулта Караян, Челебидаки, Абадо, Клайбер и.т.н. Винаги са с различна визия - днес шоумени, след месец - преднамерено аскетични. На репетиции показват безупречни познания по етикет и протокол. Държат се възпитано и мило с оркестъра. Щедро сипят похвали, справят се с рутинните програми с една или без репетиция, защото нямат претенции и музикантите ги харесват. И директорите ги харесват, защото нямат проблеми и излишни разходи. Точно тези диригенти сега имат добри кариери. Днес диригенти-личности, каквито имаше в миналото у нас, са априори аутсайдери. Имат изисквания, искат да репетират, досаждат на музикантите с претенции за качество на звука, щрих, баланс, за ансамбъл и интонация. Кой ще ги изтърпи? В миналото диригент, който е въоръжен с познания за партитурата като сегашните си колеги, просто е нямал никакъв шанс да се качи на пулта пред добър оркестър. Затова в момента дирижирането е единствената територия в изкуствата, в която могат успешно да се прикриват и да намерят добър подслон посредственост и бездуховност. Не само в България, но и по света в тази професия паразитират суетни празноглавци, спекуланти, вманиачени и самовлюбени комплексари. Лошото е, че все повече се срещат диригенти, които нямат дори една приемлива като формат музикална и хуманитарна култура. И за тях приоритет, разбира се, не е изкуството, а бързата кариера, парите, високият пост, властта, завистта и медийната слава.
- Това е наистина така. Вече имаме подобно "чудо". А вие защо останахте в родния си град? Какво ви даде и какво ви отне това?
- Защото единствено тук получих неограничена свобода и възможност да правя неща, които искам и както искам. И най-важното - никой не ми пречи! Разбира се, понякога се налага да правя компромиси. Габрово обаче ми отне много време, което прахосах, за да се занимавам с дейности, които може да свърши средно квалифициран организатор.
- Водите този оркестър от края на 1992 г. Има ли бъдеще подобна формация днес?
- При сегашната конюнктура в обозримо бъдеще тези оркестри като щатни институти ще изчезнат. Просто няма да има кой да свири в тях. Дори и заплатите да се вдигнат, музикантите в България стават все по-малко.
- Подкрепя ли ви достатъчно градът? Местната власт, обществеността.
- Да! Аз съм доволен, че никой не ми се бърка в работата. Габрово е много тежък град, защото има най-много културни институти в България на глава от намаляващото си население. Два професионални театъра (допреди 10 години бяха даже три) и един самодеен, три оркестъра, две галерии, 4 музея, безброй читалища. Всичко това изисква пари. В такъв град хората не могат да си позволят да бъдат егоисти. Трябва толерантност и колегиалност.
- Има ли публика за художествената музика у нас, извън столицата?
- Разбира се. Всичко зависи от нашите усилия. Не се оплаквам. Залата в Габрово винаги е пълна, даже понякога се препълва.
- Възпитавате ли нова публика? Това сега е проблем.
- Опитвам се. Във всеки случай насочвам усилията си към хора след 30-годишна възраст. Защото те са тези, които вече са се устроили в града, намерили са работа, не ходят по дискотеки и са потенциална наша публика.
- Българското училище отдавна е в дълг към музиката и изкуствата. България се превърна в Чалгария. Какво според вас конкретно може да се направи, за да спре този страшен процес на опростачване на младите?
- Почти всичко е в ръцете на учителите. Ако един учител не е призван за тази професия, няма харизма, естествено е, че нищо не може да се направи. Но учителите по музика трябва да получат свобода да правят сами учебните си планове и програми, които да бъдат съобразени с конкретните личностни особености на съответния клас. От личен опит се убедих, че за да се научат младите хора в юношеската възраст да слушат сериозна музика,  първо трябва да се започне със съвременната музика, а не с Бах и Моцарт. Просто те трябва да бъдат провокирани, защото музиката на Барока и Виенската класика, е много по-трудна за разбиране от един млад човек, отколкото произведенията на комуникативни и атрактивни автори като Стив Райх, Джон Адамс, Лигети, Канчели или Пярт. Така е и в литературата. Какво може да захапе едно дете от Шекспир? Преди много години проведох експеримент в едно габровско училище. Деца от първи до четвърти клас с голям интерес изслушаха едночасов концерт само от творби на български композитори. Свирихме Казанджиев, Йордан Дафов, Големинов, П. Христосков, Г.З. Черкин.
- Сътрудничите и на духовия оркестър в София? Доставя ли ви радост тази работа? Има ли нужда от подобни формации сега?
- Там в момента се опитваме да правим проекти със съвременна музика. Тези оркестри ще имат бъдеще само ако станат много по- мобилни. Те трябва да предлагат не само забавна музика, но и да провокират интереса на публиката по откритите сцени и към сериозното изкуство.
- Досега сте реализирали с успех голям брой премиерни изпълнения на български творби. Защо българската музика звучи толкова рядко на нашите концертни подиуми? Преди промените не беше така, напротив...
- Ако не предлагаш на публиката "прясна храна" - имам предвид творби, дори само за информация, ако не я провокираш с новости, съвсем естествено е тя да залинее. Започва да й омръзват шедьоврите и иска да чуе нещо ново. А в същото време не е подготвена да възприема език, който е различен от това, което познава и обича. После се питаме защо са празни залите. Ами, защото там се предлагат "литургични" концерти. Точно по тази причина и черквите са празни. И там няма личности сред духовниците. Хората имат нужда не само от богослужение, но и от смислена проповед.
- Имате ли творческа мечта? Какво бихте искали да представите на нашата музикална публика?
- Мечтата ми е скромна и отдавна вече е представена на нашата музикална общественост. Искам да изпълня Третата симфония на Алфред  Шнитке, Петата на Гия Канчели, Третата на Гурецки и "Въпрос останал без отговор" на Чарлс Айвс. Щастлив съм, че имам късмета да съм първи изпълнител на произведения от най-сериозните и качествени български композитори.