Повелител на отвъдните сънища

Любомир Левчев е един от ярките смутители на литературното спокойствие през 60-те години на ХХ век. Лирическата провокация (съзнателно или несъзнателно търсена от поета) върви поне по няколко направления. Едното е постоянен нагнетяващ стремеж за вътрешно самодвижение и саморазвитие на собствените поетически търсения. И ние откриваме с течение на времето своеобразно движение от разказвателния лирически рисунък към все по-голяма асоциативна и метафорична концентрация. В ранните творби (от "Звездите са мои" до "Позиция" и "Но преди да остарея") навсякъде се сблъскваме с наивистичен дори изказ, неусложнени сравнения, изчистена образност и даже желание за лирическо повествуване:

Мария -
младата вдовица -
вдовицата на землемера,
със вдигната глава и спуснати ресници,
премина
през градината.

И мракът стана два пъти по-черен
от черната й рокля,
от чорапите
и панделката черна на косите й...
                ("Романтична балада")

А в по-късните творби ("Бавен марш", "Сантиментална кабала", "Небесен срив") откриваме езотерично почти звучене, максимално натоварване на стиха с литературни и митологични алюзии, реминисценции, многопластовост, полифоничност, амбивалентност. Релефно ярко тази особеност изпъква в "Пръстен и други приготовления". Тук вече поезията не е разказ, а своеобразно съзерцание, опит чрез словото да се открият дори скритите съдържателни послания на празното пространство, порив и непрестанен стремеж да се открие смисълът на универсума. Главната цел като че ли е чрез словото да се изобрази разтварянето в субстанцията на противоположното. В отделното стихотворение лирическият персонаж е колкото индивидуален, толкова и тотален. Човекът е част от универсума, а универсумът е човешки. Разбира се, високата степен на абстрактност не разрушава поетическото въздействие, а обратно - облъчва с някаква мистична притегателна сила причудливите метафори и сравнения.
При Любомир Левчев откриваме своеобразни пулсации между лирическия пейзаж (графики от думи, зарисовки, словесни скици от натура) и експресията на образа - поетът прави постоянни опити да нарисува живота на идеята, да проследи диханието на мисълта, да усети вътрешната енергия на метафората, параболата, художествената елипса. Тази особеност изяснява твърде добре и постоянното преливане и взаимни дифузии между свободния, белия и класическия стих. Едно от любимите му средства, изглежда, е синкопът, той е структурообразуващият елемент.
 Словесната игра, художествената еквилибристика обаче за него не е самоцелен версификаторски похват, а обратно - виртуозното владеене на римата, ритъма, подплатява удивителния усет и разбиране на полифоничното звучене на всяка дума, на комбинациите от думи, които раждат поезията.
Българските поети през 60-те, 70-те и 80-те години на ХХ век по различен начин отразяват художествено сътресенията в социалния организъм и отделната човешка душа. Любомир Левчев се движи от Байроновата чаша за вино, направена от череп, през огнения следобед на двайсети век (да си спомним стихотворението "Пасо добле"), през портрета на епохата (поемата "Гърците, които си отиват") към тайнството на смъртта ("Аз, който не избягах от Помпей").
В такъв план става обяснимо систематичното героизиране на историята в поезията на Любомир Левчев или най-малко на личностите, които движат историята. Тази особеност ще открием още в някои от ранните стихосбирки на поета ("Звездите са мои", 1957, "Завинаги", 1960, "Позиция", 1962), тя намира потвърждение и в по-късните творби на Левчев, например "Небесен срив" (1996) и "Пръстен и други приготовления" (1999).
За Левчев историята е живо същество, постоянен художествен лайтмотив, отправна нравствена точка, социален коректив, естетическа норма. Човекът сам е история - сякаш ни казва поетът.
Директното публицистично послание в поезията винаги крие опасност от елементаризиране на лирическото внушение. Интересно е обаче, че Левчев успява да облече в оригинални лирически решения директната теза, да метафоризира съответната идея, която иначе би прозвучала като публицистично клише. Един от начините за това е да се постигне поетизиране на делника, както и да се открие делничността на самата поезия.
За да изрази неизразимото излъчване на века, за да обхване необхватните му пулсации, Любомир Левчев търси помощта на различни културни алюзии, реминисценции, аналогии, поетически парафрази, скрити цитати, позовавания на мислители, художници, поети - от българските поети (Ботев, Вапцаров, Пеньо Пенев) до Дюрер, Ван Гог, Сезан,  Мане, Висоцки, Хокусай, Търнър, Гарсия Лорка, Пабло Неруда, Рафаел Алберти и т.н. Какъв е смисълът на тази своеобразна естетико-художествена концентрация? - Емоционално, мисловно, метафорично, пластическо нагнетяване на интелектуални излъчвания и послания.
Желанието за разговор с духа на великите личности, усилието да се осмислят техните нравствени, естетико-художествени и социални завети, размишлението върху значението на големите исторически събития, опитът да се проникне в езотеричния смисъл на отделните епохи и в непрекъснатата верига на времето - всичко това позволява на поета да се добере до някои отговори, в които проблясва частица от истината.
Съществен структурообразуващ елемент в поезията на Любомир Левчев в такъв аспект става въображаемият диалог, реторичното поставяне на въпроси, своеобразната словесна фехтовка, която позволява на автора да разгърне не само идеята си, но и да организира формата на стиха, архитектурата на лирическата визия.
Един от малкото съвременни български лирици, който се стреми да изгражда - и твърде често го постига - стихотворения метафори, е Левчев. Важно е обаче да отбележим, че музикалните мотиви (или инвенции), пластическите визии (или своеобразно скулптиране на стиха), както и словесните пейзажи звучат в ансамбъл. Само така се изгражда разгърнатата метафора стихотворение. Това е може би най-адекватният начин да се долови особената, екстатична същност на посланието на двайсети век с неговото фрагментарно раздробено, а понякога ирационално съзнание.
Късните лирически творби на поета твърде ярко илюстрират тази тенденция. Нека само препрочетем "Микроскопична балада", "Сантиментална кабала", "Под сянка на звезда", "Свечеряване", "Удоволствието да губиш", "Последен разговор за всичко". Тук все по-често се появява образът на Смъртта (да си спомним впрочем, че ранният Левчев също мечтаеше да си назначи смъртта за секретарка), но сега този образ е твърде езотеричен. Поетът се опитва да открие тайната целесъобразност, скрития смисъл на този всевиждащ и контролиращ всичко образ. За него той е последна Съвест на епохата, вътрешен Самосъд, огнена Вечност, Вход, но същевременно и Изход, Арка към неведомото и невидимо познание. А защо не и краен отговор на всички въпроси, които измъчват човека - за смисъла на неговото съществуване, за жестоките послания на XX век, за драматичната съдба на търсещия истината индивид.
У Левчев отново се сблъскваме със страшния въпрос - защо невръстното бъдеще пищи и не иска уж лошото минало да си отива. Нали отиващият си двайсети век е най-ужасният, най-кръвопролитният, най-чудовищният в новата история на човечеството. Какви ли апокалиптични видения навестяват поета в нощите на неговото поетическо съзерцание?
Големите български поети винаги са били и своеобразни пророци на своето време. Те провидчески са виждали развитието на обществото и човека десетилетия след като вече са напуснали тази земя. Ако направим бегъл преглед на българската поезия от Христо Ботев до Александър Геров, не може да не ни удиви изумителната способност на поетите ни да предугаждат не само бъдещите социални разломи и трансформации, но и бездните в душата на отделния човек. Любомир Левчев се нарежда в тази фаланга от ярки български поети, които определят лицето на днешната ни лирика, един от поетите, в чиито вени тече лирическата кръв на голямата отечествена поезия.