Критика
Поезия на трагичните предчувствия
Тя е талантливо отражение на духа на разломното ни време, в което властват дисхармонията, отчуждението на човека от човека, и човека от собственото му Отечество
/ брой: 184
Новата книга на Боян Ангелов "Последна риза" (изд."Захарий Стоянов") е звучен шамар връз ухилените муцуни на квазипостмодернистите и катастрофиралите неолиберали - джендъри. Те се самозабравиха в уюта на соросоидните вакханалии през последните двадесет години и си повярваха, че само те са красиви, умни и талантливи. И то завинаги и безвъзвратно.
Разбира се, литературният процес винаги е по-сложен и по-богат от неосектантските предпоставени позиции и виждания на фаготистите на джендър идеологията. Не грантовете, не яслите правят таланта, а идеите, художествено-естетическите качества на текста, богатата и оригинална метафорика и образност (ако говорим за поезия), изследването и разгръщането на благородни художествени традиции.
Новата лирическа сбирка на Боян Ангелов следва тъкмо тези пътища. Тя е талантливо отражение на духа на разломното ни време, в което властват дисхармонията, отчуждението на човека от човека, и човека от собственото му Отечество. В тази лирика като в огледало се вижда катастрофичното сгромолясване на един свят с определени идеали, ценности, мотивации и ориентири. И в същото време имаме усещането за безизходица, безцелно лутане, дезориентация и безнадеждност. Ние живеем в злокобен свят на подмените, на ерозията, на фалшификациите, на трагичния отказ от националната идентичност и бруталното загърбване на посланията на отечествената традиция. Свят, в който, уви, процъфтяват отцеругателството и майкопродавството, а гаврата с националните икони (да си спомним стотиците случаи на скверно посегателство срещу поборниците за национално освобождение - Левски, Раковски, Райна Княгиня, Захарий Стоянов, Любен Каравелов и др., както и могъщи изразители на националното достойнство и чест като Чинтулов, Вазов, Ботев, Гео Милев, Вапцаров), се възвежда едва ли не в норма на поведение.
В програмното стихотворение "Плитчините на зората" авторът ни предлага глобалната метафора за разпада от разлома на мечтите, в основата на които са отломките от великите предтечи. Кокичетата са принудени да носят бели каски, а малкият човек почти не вярва, че има бъдеще и за доброто. Впрочем темата за малкия човек, за унижения и оскърбения, за смазания от несправедливостите на силните на деня е характерна и за други съвременни поети (достатъчно е тук да си спомним Борис Христов и Деньо Денев). Боян Ангелов развива също тази тема в трагични тоналности:
Човекът в кухнята се свира, за да си стопли
постна супа,
ракия бяла да си сгрее, да си нареже малко
зеле.
А телевизорът синее от гняв, че силиците взел
е
на хората и ги облъчва с трагедии
разнопосочни,
че някой нагло си поръчва всеопрощения
безсрочни.
Човекът къса календара сред януарската
голгота
и като клада се разгаря в дълбоките очи на
Ботев.
Стихосбирката на Боян Ангелов "Последна риза" ни представя творби, заредени с дълбока асоциативна мисъл, многопластова, но непретенциозна образност, за разлика от безумията на постмодернистите и посредствените словесни полюции на убогите духом, но пъчещи се с различността си поклонници на третия пол. Нека посочим тук стихотворенията "Видение", "Провинция", "Бесове", "Всичко друго", "Промъкване през хладините", "Сенки", в които ще открием тъга, скръб и отчаяние от нравствения разпад, от сгромолясването на нормалния човешки морал и представи за устройството на света, от тържеството на лотофагите-политици, от разюзданата демагогия на подкупните медии и кощунствения отказ от елементарно съблюдаване на десетте божи заповеди. В крайна сметка от озверяването на човека, който на драго сърце жертва безсмъртната си душа за просташко плебейското отдаване на най-скотски страсти - алчност, арогантност, горделивост, липса на състрадание, жестокост, агресивност и пр. В друго програмно стихотворение "Всичко друго" авторът възкликва с трагичен патос - отровните слюнки са фонът на нашето време:
Достигнах това! Всичко друго
лежи в паралелен
затвор.
От моите верни задруги
подкрепят ме радостно,
в хор.
Но при цялата трагичност на авторовите послания това е поезия на дискретното внушение, на състрадателния шепот. Този шепот обаче е по-силен и въздействащ от крясъците. Всъщност авторът иска да каже на своите читатели, а и на съвременниците изобщо - хора, събудете се, опомнете се.
Иван Гранитски