Оригинален и сладкодумен разказвач

Кольо Георгиев е роден на 26 декември 1926 г. в с. Голямо Ново, Търговищко. Участник е в антифашистката съпротива и политзатворник. Завършва висше образование в Съветския съюз, след което се отдава на журналистическа и писателска дейност. Бил е редактор във в. "Работническо дело" и кореспондент на вестника в Москва, после - в Радио София, секретар на СБП по международните въпроси, драматург на Народния театър за младежта (1974-1978), директор на театър "София" (до 1986 г.), драматург в Киноцентър "Бояна".
От 1990-1993 г. е председател на СБП, а от 1993-1998 г. на агенция "София-прес". Депутат  във Великото народно събрание (1990-1993).
Автор е на сборниците с разкази "Най-хубавото на този свят", "Лека нощ, татко", "Болка отляво", "Сбогом на белите лебеди", "Прелистени страници", "Изповеди на захождащото слънце" и др.
Автор е на пиесите "Съдии на самите себе си", "Четвърта степен по скалата на Рихтер", "Избор на вариантната система" и др.
Носител е на Вазовата награда (2003), наградата "Елин Пелин", наградата за есеистика и мемоаристика "Богомил Нонев" и др.


    Българската белетристика през втората половина на ХХ и началото на ХХI век е удивителна и многообразна като богатство на художествените идеи, многопосочие на естетическите търсения и оригиналност на формалистичните експерименти. Освен авторите на романи и повести като Димитър Талев, Димитър Димов, Емилиян Станев, Павел Вежинов, Васил Попов, Антон Дончев, Генчо Стоев, Вера Мутафчиева, Йордан Радичков, Николай Хайтов, Дончо Цончев и др., през този период творят редица български писатели, които направиха своите талантливи и плодотворни открития и в областта на разказа.
    Много трудно е след класиците Йордан Йовков, Елин Пелин, Георги Стаматов и пр., които доведоха до съвършенство и формалните, и съдържателните аспекти на модерния български разказ, да се каже нова дума в този жанр, без да се повтарят класическите сюжети, мотиви и стилистични решения.
Но ето че през 70-те и 80-те години на ХХ век се появи група творци, които успяха да осъществят пробив в това отношение. Става дума за плеядата талантливи белетристи като Димитър Яръмов, Рашко Сугарев, Янко Станоев, Георги Марковски, Боян Биолчев, Анчо Калоянов, Росен Босев, Виктор Пасков, Георги Величков, Петър Маринков, Христо Карастоянов, Любомир Котев, Веселин Стоянов...
    Има обаче и по-особени случаи, каквито са например Кольо Георгиев или Станислав Стратиев, които еднакво добре се реализираха и в областта на драмата, и на късия разказ.
    Белетристът Кольо Георгиев е доста по-различен от драматурга Кольо Георгиев. Ако в пиесите си той разчита повече на напрегнатото драматично действие, на патоса, а понякога и на високата публицистична реторика, то в разказите авторът е много по-дискретен, завоалиран, пластично разнообразен и разчитащ на ненатрапчивите внушения. Разказвачът Кольо Георгиев сякаш се оставя по течението и бива воден от възможните разнопосочни вариации на подтекста. От една страна, той е сладкодумен, словото му се лее леко, свободно, игриво, артистично, понякога анекдотично закачливо и фриволно (сякаш се самолюбува и наблюдава отстрани), друг път е наситено с много алюзии, ретроспекции, реминисценции, вметнати изречения, паузи, намеци; трети път - просто следва философията на героя, който често е обикновен човек - селянин или гражданин, извадени от нефризираното и негримирано битие на делника.
    И тук се натъкваме на една от най-важните особености в стила на Кольо Георгиев - способността му да се дистанцира от рисувания обект. Авторът сътворява образа и го поднася на читателя в неговото развитие, разкрива вътрешната мотивация на действията, анализира психологията му, без да го моделира по свой образ и подобие и без да се намесва с коментари. Това личи особено ясно в разказите "Наддаване за шепа круши", "В топла привечер", "На екзистенциални теми с пъдарина", "Ах, този, белия свят" и др. Белетристът се опитва да разбере и обикне героите си в тяхната противоположност, двойнственост, двузначност, двуполюсност - те не са само черни и бели, низки и възвишени, герои и конформисти, ярки личности и безличия. Те винаги са много сложна амалгама от страсти, пориви, цели, роли, идеи, мечтания, постъпки и пр. Постоянните вътрешни трансформации и пертурбации са неизменната им същност. Тъкмо амбивалентната характеристика на човека изкушава най-много психолога и разказвача Кольо Георгиев.
    Може би затова и по-късните му разкази са посветени на реални лица - поети, белетристи, хора с най-различни професии, с които животът е свързал автора. В някои случаи - като например разказите "Ресторант "Парнас"" и "Камъни за градеж", посветени на поета Димитър Милов и белетриста Борислав Бойчев, виждаме, че Кольо Георгиев просто се забавлява да описва не само конкретни случки, фрагменти от битието на споменатите лица, но и най-делнични разговори. Той очевидно търси постоянно игровия момент, старае се да извлича дори от най-баналните факти и събития определени житейски поуки. Портретира и психологизира героите си и едновременно с това смесва реални разговори с въображаеми импровизации, в които сериозното и смешното се сливат и разменят местата си, възвишеното и баналното се взаимопроникват, за да родят причудливи смесици, чиито жанрови граници могат трудно да бъдат определени.
    Кольо Георгиев не се стреми да бъде морализатор, даже не винаги се изкушава от мисълта да бъде харесан от читателя. Онези, които го познават от лични разговори, знаят, че той обича да бъде център на компанията, да се покаже като умен, очарователен и увлекателен събеседник. Но разказвачът Кольо Георгиев е спасен от изкушението на славата и суетата. Почти винаги в разказите си той е точен, премерен, стегнат, никога не губи чувството за мярка.
    И разказите, които най-условно можем да определим като посветени на антифашистката тематика (нека откроим тук "В закрила на покойния баща", "Нелегален", "Време за борба, време за любов", "Проклятието", "Гибел", "Сбогом на оръжията"), и по-късните му творби свидетелстват, че над всичко авторът поставя достойнството, честта и моралните устои на човека. Ето защо Кольо Георгиев не само се опитва да разбере своите герои, но им състрадава, съчувства им дори когато не приема или направо отрича техните действия и мотивации. Много сполучливо писателят Петър Караангов е уловил тънката специфика, която разграничава създаденото от разказвача Кольо Георгиев от други български творци от края на ХХ век: "Кольо Георгиев лесно не укорява човека, не го обвинява или изобличава със сарказъм. Той му съчувства даже когато отрича поведението му. Това е творческа, но преди всичко нравствена позиция. Творчеството му не е натоварено от умората на "модерния" човек, нито е обърнато към неосветените пътеки на човешкото подсъзнание. Тъкмо обратното - човекът е поставен на площада на събитията, там, където се пресичат интересите на общността и където често индивидуалното съзнание се бунтува срещу тиражираните силови решения, а желанието да се защити с достойнство личният възглед и позиция е последвано от драматични стълкновения и последици."
    Без съмнение Кольо Георгиев е един от ярките съвременни български разказвачи със свой самобитен стил. Той създава светове, в които светлината на духовната хармония, благородството, добротворството и чистосърдечието надделяват над разрушителните стихии и инстинкти и превръщат човека във венец на Сътворението.