Мисли от мистичен дим

Превъплъщенията на истинския талант винаги са изненадващи и непредвидими. Може би именно в ирационалните дебри на дарбата се крие и загадъчната специфика на индивидуалния рисунък. При професионалните писатели, обръгнали да преодоляват цял живот съпротивлението на словото, това не личи чак толкова. Но при таланти, които се подвизават на сцената на няколко жанра, тази особеност изпъква релефно. През последния четвърт век например редица ярки и физиономични актьори и режисьори посегнаха и към чисто литературни жанрове - поезия, проза, критика, есеистика. Творци като Вили Цанков, Леон Даниел, Красимир Спасов, Славка Славова, Стойчо Мазгалов, Иван Иванов, Стефан Мавродиев, Иван Балсамаджиев, Кирил Варийски, Иван Налбантов, Вели Чаушев, Илия Добрев поднесоха на публиката книги, които се превърнаха в явления на литературната стъгда. Тези книги демонстрираха по най-ярък и категоричен начин, че няма китайски стени, които да ограничават свободното реене на органичния талант из необятната територия на жанровете.
    В такъв контекст особено впечатляващи са литературните изяви на актьора Венцеслав Кисьов. Познат на широката публика и специализираната критика със стотици запомнящи се роли в театъра, киното и телевизията, успешен дългогодишен директор на театър "Сълза и смях", а през последните десет години и професор по театрално изкуство в Югозападния университет в Благоевград, напоследък Венцеслав Кисьов отприщи и очевидно дълго стаявана у него поетична енергия. Издателство "Захарий Стоянов" публикува от 2007 до 2012 г. книгите "Лист неотронен", "За началото и края",  "Пространства на мълчанието", "Укротени думи", "Будни нощи". 
 Основното впечатление, което навяват лирическите творби на Венцеслав Кисьов, е тънкият усет за човешкото дихание на природата. Този иначе драматичен актьор в поезията е привличан главно от пасторалните мотиви. Ключови образи или метафори в творбите му са свързани с ефирността и мимолетността на летния дъжд, удивителната жизненост на непобедимата трева, свенливото раждане на утрото, светлината на заника, която потича като злато, лястовичите ята, накацали тъй живописно по жиците, вятърът, който брули ябълките, дискретното предчувствие за идещата есен и пр.
    Лиричният рисунък на В. Кисьов е акварелен, лек, пастелен, линията е строга и ефирна. Той се любува на магията на лятото и есента, пролетта и зимата, потъва в цветовата гама на сезоните и се опитва да тълкува играта на цветовете, багрите, оттенъците, нюансите. Впечатлява постоянното търсене на символиката на нощта - припадащия здрач, меката и приглушена нощна пелена, зазоряването, в което светлината още се бори със здрача. Така можем да си обясним подсъзнателния стремеж на поета В. Кисьов да рисува полюсни състояния - светлина и мрак, ден и нощ, слънце и сянка, дъжд и мараня, детство и старост, любов и омраза, героизъм и подлост и т.н. Като цяло внушенията на поета са носталгични, сантиментални и прочувствени. В същото време обаче се срещат (макар и рядко) стихотворения, наситени с трагизъм и драматизъм. В тях се усеща мъката от социалния разпад, тържеството на злобата, омразата, суетата, които завладяват днешния ни ден. Прекрасна илюстрация виждаме в "Оптимистично", където поетът заявява:

Над нас пустота, а в нас самота
от облаци сякаш се ръси.

    В новата лирическа сбирка на Венцеслав Кисьов "Усмивката на Бога" отново откриваме неистовата жажда за живот. Внушенията са ненатрапчиви, дискретни, дори когато авторът е задавен от гняв или душата му изпитва страх, ужас и разочарование. Венцеслав Кисьов много се интересува от различния контекст, в който една и съща дума получава понякога противоположни значения и тълкувания.
    В новата сбирка на поета неговите думи като че ли са разпилени небрежно в пастелния здрач. Често пъти стихът се изгражда от мисли, които изтляват в мистичен дим. Очевидно така авторът отразява жестоката екзистенциална драма на съществуването на обикновения човек - дилемата мъчително, но достойно оцеляване или подло и спокойно живуркане; горд полет на духа и безстрашно отстояване на нравствени позиции или пошъл конформизъм и загуба на всякакви идеали.
    Така внезапно нотките на скепсис и отчаяние отстъпват на светлото лирическо съзерцание. Поетът наблюдава как снегът се стича в пролетните капчуци и като дете с неизкушено невинно съзнание той се радва на малката поднебесна капка, в която иска да открие цялата безкрайност на морето. В книгата доминира противопоставянето на полюсни състояния. Миговете на омиротворение са белязани от светли тоналности, тишина, съзерцание и притоми. А изблиците на напрежение и драматизъм носят страдание, страх, мрак, катранени нюанси. Самотата измъчва поета не само като индивидуално състояние, лични несполуки и катастрофи, но и като антитеза на непреодолимата човешка жажда за съпричастие, изконното състояние на заедност.
    Единствената преграда пред овълчването, пред нарастващата в съвременното общество агресия, пред неотразимото набъбване на злобата и омразата, според автора са смълчаните думи, в които е концентрирана човешката надежда, вяра, благородство, любов, добросърдечие и всеопрощение.
    Думите, според автора, имат чудната способност да създават нови светове, да откриват нови пространства и да превръщат човека в действително съсредоточие и център на вселената. Венцеслав Кисьов вярва в това почти вълшебно свойство на заредените с вътрешна светлина и доброта думи.