Агония, винаги агония*

Казват, че писането е особен тип лудост. Казват, че поетите и писателите са едни от най-лудите творци на този свят. Красиво луди, приказно луди, отчайващо, съсипващо, безкрайно луди. Една от тези лудости, които не ни оставят да си поемем дъх, да затворим книгата, преди да сме прочели и последната буква, видели и последната точка. Лудостта на гениите! Но каква точно е тя! Генетично ли е кодирана, или я донася някоя от онези претенциозни музи, живеещи на Олимп? Съмнявам се някога да разберем.
Казват, че всеки човек си носи кръста. При поетите и писателите, при хората на словото е много по-тежко. Те носят цели вселени в главите си. Чудно ли е това, че понякога полудяват? Чудно ли е, че се самоубиват? Големият френски писател-екзистенциалист Албер Камю в своето есе "Митът за Сизиф" пише: "Има един-единствен действително сериозен философски проблем - самоубийството. Да преценим дали си струва, или не, да бъде живян животът, означава да отговорим на основния въпрос на философията. Останалото, дали вселената има три измерения, дали духът има девет или дванадесет категории, идва по-късно. То е само забава; по-напред трябва да се отговори. Ако е истина, както твърди Ницше, че един философ, за да заслужи уважение, трябва да убеждава с пример, става ясно значението на този отговор, защото той трябва да предшества окончателното решение. Това са очевидни дадености, разбираеми за сърцето, но които трябва да бъдат задълбочени, за да станат ясни и за разума. Ето защо смятам, че смисълът на живота е най-неотложният въпрос. Как да отговорим на него?"
Наистина как да отговорим? Философията от векове се опитва да отговори на този въпрос. Но преди това се питам не трябва ли да разберем защо едни от най-великите са си тръгнали и то по своя воля! Мога, ако не друго, поне да се опитам да разкажа живота им накратко и да издиря последните им думи, съобщени пред човечеството. Мисля, че така поне за малко ще успеем да се доближим до тези титани на мисълта. И може би ще можем да ги раберем. Поне малко!

Ърнест Хемингуей (1899-1961)

Всеки, който поне малко се интересува от литература, знае историята на момчето, родено на 21 юли 1899 г. в Оук Парк, щата Илинойс, САЩ, и достигнало до висините в необятните небеса на писаното слово. По време на Първата световна война се записва доброволец в Италия и шофира линейка. Попада под обстрел и бива ранен на няколко места от шрапнел. Прекарва няколко месеца в болница, където има любовна връзка с една от лекуващите го медицински сестри - Агнес фон Куровски. Години по-късно тази любовна история ще се превърне във фундамента за "Сбогом на оръжията". През 1921 г. се премества в Париж с първата си съпруга. Запознава се с бъдещи литературни икони, като Ф.С. Фицджералд, Езра Паунд и Гертруд Стайн. И оттук започва големият литературен сън. Хемингуей написва книгите "Залените хълмове на Африка", "И слънце изгрява", "За кого бие камбаната", "Безкраен празник", "Да имаш и да нямаш", "Зелените хълмове на Африка", "Старецът и морето" и др. През 1954 г. му е връчена Нобелова награда за литература. Пътува из Африка, ловува, катастрофира със самолет, развежда се, жени се отново, общо четири пъти, среща се президенти, кралски особи, писатели и актьори. През последните години от живота си изпада в дълбока депресия. Подлага се на лечение с електрошокова терапия. На 2 юли 1961 г. в дома си в Кечъм, Айдахо, "Папа" Хемингуей се застрелва в главата с пушката си. Два дни преди това той казва на един от най-близките си приятели, който му е дошъл на гости: "Те вече не идват!" Приятелят му казва, че Ърнест е имал предвид, че думите вече не идват, но дали е така, ние никога няма да разберем. По-важно е да разберем всички онези думи, които ни е оставил в книгите си. Това е важното!


Владимир Маяковски (1893-1930)

Роден е на 19 юли 1893 г. в село Багдади, Кутаиска губерния, Грузия, в семейство на лесничей. Влиза в комунистическата партия през 1908 г., три пъти е арестуван, последния път - през 1909 г. - прекарва 6 месеца в затвора в Бутирки. Учи от 1911 г. (изключен 1914) в Московското училище за живопис, скулптура и ваятелство, присъединява се към футуристите. През 1913 г. излиза първата му книга "Аз", илюстрирана от самия него. През 1914 г. в театър "Лунапарк" в Петербург е поставена трагедията му "Владимир Маяковски", в която сам изпълнява главната роля. През 1915 г. пише социално критични творби, поемата "Облак в гащи", сътрудничи на сп. "Летопис" и вестник "Нов живот", разделя се с футуристите. Посреща с възторг Октомврийската революция, а през 1917 -1918 г. създава пиесата "Мистерия Буф" и поемата "150 000" (1921). От 1920 г. до 1929 г. пътува в Западна Европа, Куба, Мексико и САЩ. През 1923 г. написва поемите "За това" и "Обичам". Редактор е на сп. "ЛЕФ" от 1923 до 1925 г. През 1924 г. създава поемата "В.Ленин". През 1924 г. пътува до Франция - цикъл "Париж" (1925), а след пътуване до САЩ (1925) - стихове: "Бруклинският мост", "Блек енд уайт", "Бродуей", книгата "Моето откриване на Америка" и др. От 1926 г. работи като журналист в "Комсомольская правда". Прочутото му стихотворение "Стихове за съветския паспорт" се появява през 1929 г. Владимир Маяковски се самоубива, като се застрелва на 14 април 1930 г. в Москва. Причини: много от биографите му казват, че е заради несподелена любов, заради увеличаващата се официална критика срещу него или просто заради изчерпване на таланта му. "В бита крушира любовната лодка, с теб сме квит и всуе ще броим нашите болки, беди и обиди" - пише в предсмъртното писмо на Маяковски. Оставям извода на вас.


Вирджиния Улф (1882-1941)

Нека да проследим историята на тази фина дама на световната литература. Как е живяла и впоследствие какво я е накарало да се потопи в речните бързеи на забвението? Вирджиния Улф се ражда на 25 януари 1882 г. в Лондон, Англия. Романистка, есеистка, издател, феминистка и автор на разкази, смятана за една от най-изтъкнатите фигури на литературата на Модернизма във Великобритания през ХХ век. През целия си живот Улф е съпровождана от резки смени на настроенията. Въпреки че тези редовни психически сривове повлияват силно на социалните й контакти, творческите й способности остават непокътнати. Най-известните й произведения са: "Мисис Далауей", "Към фара", "Орландо", "Стаята на Джейкъб", "Собствена стая" и мн. др. След завършването на последния си роман "Между действията" Улф изпада в депресия, подобна на тези, които е имала по-рано. На 28 март 1941 г., Вирджиния слага край на живота си, като пълни джобовете си с камъни и се потапя във водите на река Оуз, която тече близо до дома й. В предсмъртната бележка до съпруга си Вирджиния пише: "Сигурна съм, че полудявам отново. Усещам, че вече няма да можем да издържим подобен ужасяващ момент. И този път едва ли ще се оправя. Започвам да чувам гласове, не мога да се концентрирам. Така че правя това, което ми се струва най-правилно. Ти ми подари възможно най-голямото щастие. Никои други двама души не биха могли да бъдат по-щастливи от нас, стига да не беше тази ужасна болест. Повече не мога да се боря. Знам, че разрушавам живота ти, че без мен ще можеш да работиш спокойно. И ще работиш, аз знам. Сам виждаш, не мога дори това да напиша както трябва. Не мога да чета. Това, което искам да кажа, е, че на теб дължа цялото щастие в живота си. Беше безкрайно търпелив и невероятно добър с мен. Искам да го кажа - всеки го знае. Ако някой можеше да ме спаси, то това със сигурност щеше да си ти. Всичко в мен се разруши освен вярата в твоето чистосърдечие. Не мога да си позволя да продължа да съсипвам живота ти повече. Никои други двама души не биха могли да познаят щастие, по-голямо от нашето. В."


Сергей Есенин (1895-1925)

Ранната смърт, неодобрението на част от литературния елит, популярността сред широката публика и ексцентричното поведение го превръщат в легендарна фигура в руската литература. Поет! Роден на 3 октомври 1895 г. в Константиново (днес Есенино), село в Рязанска област, Русия. През 1915 г. Есенин се премества в Санкт Петербург. Там се запознава с поетите Александър Блок, Сергей Городецки, Николай Клюев и Андрей Бели. През 1916 г. той публикува първата си стихосбирка "Задушница", която го превръща в един от най-големите за времето си поети. Следват "Преображение" (1918), "Рус", "Москва кръчмарска" и "Стихове" (1924), "Персийски мотиви" и "За Русия и Революцията" (1925). През 1922-1923 г. заедно със съпругата си - американската танцьорка Айседора Дънкан - Есенин предприема дълго пътуване в Западна Европа (Германия, Франция, Белгия, Италия) и САЩ, където живее 4 месеца. Последните две години от живота си Есенин прекарва в постоянно пияно състояние, но тогава пише и някои от най-известните си стихотворения. Самоубива се на 28 декември 1925 г в Петербург. Обстоятелства около смъртта му все още не са напълно разкрити. Според някои хипотези самоубийството му е инсценирано от тайната полиция. Официалната версия се отрича от много изследователи, сред които и Едуард Хлисталов. По-скоро трябва да се говори за тайно убийство, извършено от троцкисти. Тялото е закарано в близкия хотел "Англетер", където е извършена кощунствена инсценировка на самоубийство, според Кузнецов. Никога няма да разберем пълната истина за трагичния край на този велик поет. Остава да чуем последните му думи, намерени до трупа му:

"Друже мой, довиждане. Остава
непокътнат образа ти в мен.
Днешната раздяла обещава
да се срещнем в утрешния ден.

Друже мой, довиждане, без слово
усмихни се и бъди щастлив:
да "умреш" то не е нещо ново,
както не е ново да си жив."


Пейо Яворов (1878-1914)

Един от най-големите български поети! Роден е в гр. Чирпан на 1 януари 1878 г. Първата му публикувана творба е стихотворението "Напред" във в. "Глас македонски". Симпатизира на Българската работническа социалдемократическа партия, а след 1897 г. влиза в контакти с Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Първоначално е редактор на различни издания, свързани с македоно-одринското революционно движение - в. "Дело", в. "Свобода или смърт", в. "Автономия", в. "Илинден". А по-късно с различни чети многократно преминава границата и се бори за свободата на Македония, като става един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф - "Гоце Делчев" (1904). Мести се в София и със съдействието на д-р К.Кръстев и П.П.Славейков, Яворов става сътрудник и редактор на най-доброто литературно списание от онова време - сп. "Мисъл". През 1901 г. издава първата си стихосбирка "Стихотворения". През 1907 г. излиза втората му стихосбирка "Безсъници", която окончателно проправя пътя на модерната българска лирика. През 1910 г. излиза от печат антологичната книга на поета "Подир сенките на облаците". Лора Каравелова, дъщеря на държавника Петко Каравелов, с която се венчава през 1912 г., малко преди да замине за фронта в Кюстендил, е жената, чиято любов се оказва фатална за него. Запазената кореспонденция между тях, сама по себе си литература, свидетелства за една пламенна и бурна любов, белязана с много съмнения и много страсти. Трагичният край идва на 29 ноември 1913 г., когато Лора се застрелва, а Яворов прави опит да се самоубие. Изстрелът само пронизва слепоочието и го ослепява. Съкрушен от съдебния процес и от мълвата, която го обвинява, че е убиец, на 29 октомври 1914 г. поетът взема голяма доза отрова и се застрелва. Предсмъртното писмо на поета Пейо Яворов е само от един ред: "Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея".


Силвия Плат (1932-1963)

Още една гранд дама на световната поезия завършва своя живот по собствена воля. Родена е на 27 октомври 1932 г. в Бостън, САЩ. Първото й стихотворение е публикувано в "Бостън Хералд", когато е на осем години. През 1954 г., Силвия печели стипендията "Фулбрайт" и заминава да учи в Университета в Кеймбридж. В Англия се запознава с Тед Хюз, поет, за когото се омъжва през 1956 г. Двамата заминават за Америка, когато през 1957 г. на Силвия й предлагат преподавателско място в Смит Колидж. Работи там само една година и през 1958 г. с Тед заминават за Бостън, за да се посветят на писане. В периода 1958-1959 г. Силвия посещава класа по поезия на Робърт Лоуел, където среща Ан Секстън и е вдъхновена от нейната поезия. Работи едновременно като секретарка в психиатричното отделение на болницата в Масачузетс, като работата й се състои в преписване на историите на пациентите. Работата й в психиатрията е описана в разказа "Джони Паниката и Библията на мечтите". През 1959 г. забременява и с Тед се връщат в Англия, където скоро след това се раждат двете им деца. През 1960 г. "Уилиям Хайнеман" издава първата й стихосбирка - "Колосът и други стихотворения". След раждането на второто им дете семейните взаимоотношения са обтегнати до краен предел и през есента на 1962 г. двамата се развеждат. Пише "Лейди Лазар", "Треска 103", "Ариел", "Татко" и др. Самоубива се на 11 февруари 1963 г., като развива винтила за газта на печката и вкарва главата във фурната. Това се случва само две седмици след излизането на романа й "Под стъкления похлупак". През 1982 г. е наградена посмъртно с "Пулицър" за поезия.


Пеньо Пенев (1930-1959)

Остава завинаги в спомените ни като "Поетът с ватенката." Пеньо Пенев е роден на 7 май 1930 г. в с. Добромирка. Завършва гимназия в Севлиево и от 1949 г. работи като строител и журналист в Димитровград. През 1950 г. постъпва на работа във в. "Стършел", а през 1958 г. става кореспондент на в. "Литературен фронт", Димитровград. Много негови творби излизат на страниците на в. "Димитровградска правда" и "Стършел", които обаче му навличат гнева на мнозина и постепенно го приемат като "вреден за обществото човек". Принуден е да напусне не само редакцията на в. "Димитровска правда", но и града, към който е така привързан. Към проблемите на поета, причинени от доносници, се прибавят личните му брачни тревоги. Преди да влезе в казармата, П.Пенев сключва прибързан брак, който при скандални обстоятелства е разтрогнат и става причина за първия му опит за самоубийство (12 септември 1950 г). През 1955 г. в Димитровград той се жени за Мария Господинова, през февруари 1956 г. им се ражда син - Владимир. Семейният им живот е изпълнен с безумни лишения. Многолетните грижи и безперспективността го смазват и обезверяват, временните затруднения го карат да губи равновесие, почти постоянната меланхолия, породена от грубостта и незачитането, и алкохолът го лишават от сила за противодействие. През 1957 г. при поредното му влизане за лечение в психиатрията за алкохолизъм тъстът му прибира жена му Мария и детето в Тополовград. В началото на 1959 г. се връща отново в Димитровград, дълбоко огорчен от живота и неразбирането, което среща в столицата. Отчаян е от разминаването между комунистическия идеал, възторженото му възпяване и реалния живот около него. Още с пристигането си прави пореден опит за самоубийство с луминал, но успяват да го спасят навреме. На 27 април 1959 г. в Димитровград, след погълната смъртоносна доза веронал той написва своите предсмъртни редове, между които и тези до неговия приятел Митко Иванов:
 
   "Митко!
   Приятелю стари и насъщни!
   Омръзна ми да бъда бездомен, безработен,   
   необичан..."


Марина Цветаева (1892-1941)

Руска поетеса и писателка, един от най-оригиналните, многопластови и дълбоко интелектуални руски поети на ХХ в. Родена е на 8 октомври 1892 г. в Москва в семейството на проф. Иван Цветаев и пианистката Мария Мейн. На 13 г. Марина изчита "Фауст" в оригинал. През 1910 г., когато тя е на 18, излиза първата й стихосбирка "Вечерен албум" в 226 страници и тираж 500 екземпляра. От 1911 г. живее в Коктебел, Крим. През 1912 г. се омъжва за офицера и писател Сергей Ефрон, публикува книгите "Вълшебен фенер" и "От две книги". В периода 1915-1916 г. създава поетичните цикли "Стихове за Москва", "Безсъници", "Стенка Разин", "Стихове към Блок" и "На Ахматова". През 1917 г. се връща в Москва, но поради революцията не може да я напусне. В 1920 г. в приют от глад умира малката й дъщеря Ирина. Публикува сборника "Версти" (1921), създава поемите "На червен кон", "Егорушка" (1921), "Юнак" (1922), циклите "Ученик", "Раздяла", "Блага вест" (1921), "Преспи" и "Дървета" (1922). През 1922 г. емигрира с първата си дъщеря Ариадна в Берлин, после живее в Прага, от 1925 г. се установява в Париж. В Берлин излиза книгата й "Занаят" (1923), пише поемите "От морето", "Стаен опит", "Поема за стълбата" (1926). През 1926 г. се запознава с Рилке, създава стихотворенията "Роман за тримата", "Новогодишно", "Поема за въздуха". След циклите "Маса" (1933), "Надгробен камък" (1935), "Стихове към сирака" (1936) и "Стихове към Чехия" (1939). Марина се връща в Москва в 1938 г. Същата година съпругът и дъщеря й са арестувани от КГБ, спряно е издаването на нейни стихове през 1940 г. Нацистите настъпват, Цветаева е евакуирана през август 1941 г. и се установява в Елабуга, Татарска съветска република. На 31 август 1941 г. в мрачната дървена колиба в Елабуга Марина Цветаева написва три писма, запечатва ги и се обесва с конопени въжета на кука, висяща от тавана. Гробът й остава неизвестен и до днес, а какво е пишело в тези писма можем само да гадаем. Съпругът Ефрон е разстрелян през 1941 г., реабилитиран през 1956 г. Синът им Георгий е убит през 1944 г. на фронта.

* * *
И още толкова много от най-великите са сложили край на живота си и ние и до днес се опитваме да разберем защо. Ето някои от тях: Петя Дубарова (1962-1979); Паул Целан (1920-1970); Джон Бериман (1914-1972); Харт Крейн (1899-1932); Томас Чатертън (1752-1770); Юкио Мишима (1925-1970); Ричард Бротиган (1935-1984); Ромен Гари (1914-1980); Робърт Хауърд (1906-1936); Примо Леви (1919-1987); Чезаре Павезе (1908-1950); Зигмунд Фройд (1856-1939); Петроний (ок.26-ок.66); Емилио Салгари (1862-1911); Луций Аней Сенека (4 пр.н.е-65); Ан Секстън (1928-1974); Джордж Стърлинг (1869-1926); Хънтър С. Томпсън (1937-2005); Джон Кенеди Тул (1937-1969); Стефан Цвайг (1881-1942); Тадеуш Боровски (1922-1951) и още толкова много други. Много, много други. Съмнявам се някога да успеем да открием защо тези големи човешки същества са решили сами да прекъснат жизнения си път. И макар че плутократското ни общество все още заклеймява неща, като евтаназията например, отдавна вече е простило на всички тези хора. За избора им. За всичко! И нека да завърша този текст с един стих на Марина Цветаева от поемата й "Молитва":

"Жадувам чудо - чуй ме, Боже -
сега, веднага, в този ден!
Дай да умра, докато още
животът книга е за мен!"

* Федерико Гарсия Лорка (1898-1936)