Реформа в културата? Какво означава това?

Панко АНЧЕВ

Един призрак броди днес из нашата държава - призракът на реформата. В днешния свят нищо не е устойчиво, постоянно, неизменно. Динамиката на процесите е толкова силна и отчетлива, че се създава впечатлението за непрекъснато бързане и изоставане, невъзможност за формиране на навици. Който не бърза и не се променя, е обречен на смърт. Ако не си изобретателен и предприемчив, сигурно няма да вкусиш от сладостта на успеха и удоволствието. Реформата наистина е най-потребното и най-трайното явление в икономиката и социалния живот.
Но това е така там, където разумът, знанията и опитът се ценят и където реформата не се възприема в нейния хуйвенбински вариант, т.е. като разрушение, а е обновление и усъвършенстване. Тя е преминаване в ново качество, което съответства на новите условия за живот и правилата на поведение в обществото. Само тогава не е обичайно дело на субективната човешка воля, а обективна потребност и необходимост на самото развитие. Когато е обективна потребност и необходимост на самото развитие, тя отчита реалното състояние на досегашния процес, съобразява се с особеностите на системата, която трябва да се реформира, за да намери най-лекия, бърз и безболезнен начин за своето протичане.
Доживяхме и реформата в културната сфера. За нея се изприказваха толкова много приказки, но единственото й проявление е в

драстичното съкращаване на средствата

за издръжка на оперните и драматичните театри. И толкова! Впрочем не. Ще се строи музей на изкуствата, назован тържествено и мащабно "Българският Лувър".
Спор няма: държавата ни е достигнала до такава степен в своето икономическо и обществено-политическо развитие, при която е задължително да се извършат спешно радикални реформи, за да може тя да поеме по-уверено по своя път и да преодолее кризата, която вече я смазва. Няма защо да се заблуждаваме, че ще излезем от кризата от само себе си, без усилия и съществени преобразувания в голяма част от обществените сфери, в т.ч. и културата. Защо обаче се говори единствено за реформа в културата, здравеопазването и образованието? Видимата и лесно обяснима причина е, че там са най-големите бюджетни разходи и положението е най-зле. Истинската причина е, че тези дейности са най-малко необходими на системата и на сегашното правителство.
Когато няма пари, е очевидно, че е необходимо да се намалят разходите. Ама хайде да кажем защо тези пусти пари не достигат. Просто е: защото икономиката не може да ги осигури. Добре, но трябва да има причини, поради които икономиката не е в състояние да произведе толкова средства, че да се харчат в предишните количества и темпове. От какъв зор най-напред не се потърсят тези причини, за да бъдат отстранени, и едва след това да се пристъпва към фамозните реформи. Нима като се извършат съкращенията, нещата ще тръгнат по мед и масло? Че няма да тръгнат, е очевидно и всички го знаят. Обаче като се ликвидират социалните дейности и дейностите в културата и образованието, ще се осигури свободен контингент от хубави сгради, инфраструктура, технически средства. Този контингент би могъл да отиде в частни ръце почти безплатно. А освен това сферата, като бъде разбита, повредена, спряна по възможност за дълго време, ще се потисне здравето на духа и тялото, после ще се ускори процесът на обезграмотяване на населението на България, като се гарантира ниска степен на обществено и лично съзнание. Ниската степен на общественото съзнание ще позволи по-лесна манипулация и овладяване на социалното недоволство; по-малко протести, недоволства, бунтове. По-малко неудобни въпроси, по-малко възможности за алтернативно управление и повече спокойствие за властта.
И все пак, ако целта наистина беше реално и бързо усъвършенстване на културата, за да се улесни дейността й, реформата следваше да започне и протече по съвсем друг начин - особено в театрите.
Българският театър отдавна е

затънал в блатото

на материалната мизерия и естетическата безпътица. Ама не защото държавата не му дава пари, а поради вътрешнотворчески причини. През последните 20 години той упорито се самоубиваше с пристрастието си към постмодерната перверзия и патология. Театърът искаше да докаже, че човекът е едва ли не животно без морал или че моралът не е това, което знаем от класическото изкуство, от театъра на ХIХ и ХХ век с неговото човеколюбие, нравственост и състрадателност. Гогол казваше, че театърът е амвон, от който се проповядва, а у нас през последните години се проповядваше от сцената, че хората са болни, обременени психически, изкривени физиологически и освободени нравствено. И то до такава степен, че са извън нормалното. Той лъжеше обществото, че човекът не е вече вътрешно стабилен и нормален; че проблемите на обществото са проблеми медицински; че личността е напълно обречена и се чувства добре, само ако не се съобразява с нравствените норми и закони. Неговата нравственост е безнравствеността. Перверзията стана главното състояние, в което героят на българския татър съществува. Социалните проблеми напълно изчезнаха от сценичното изкуство. Изчезнаха образите, характерите, чистата и звучна българска реч.
На зрителя обаче тези лъжи не се понравиха и той не се довери на това, в което театърът искаше да го убеди, и престана да посещава спектакли. В залата влизат обикновено сноби и убедени в правотата си професионали, за които този театър е огледало на техния ум и естетическа позиция. Да, да, не преувеличавам. Обособи се една група режисьори и театроведи, които обикалят театрите, поставят спектакли и диктуват задължителния стил. Който не споделя възгледите им, не може да се докопа да работи нито в столицата, нито в провинцията. Ежегодният театрален фестивал във Варна например е достатъчно показателен за състоянието на изкуството и за кръга от режисьори, който е един и същ вече толкова години и е наложил тоталната си власт навсякъде. Тяхната диктатура лишава театрите от своеобразие. Всички са едни и същи, приличащи си като две капки вода. Те получават наградите, техни са най-високите хонорари, преподавателските места в театралната академия, възторжените рецензии, гастролите в чужбина. Те решават кой къде да бъде директор, за да няма съпротива и съмнение в правотата им.
Не казвам, че тези режисьори са бездарни или посредствени (макар да не са и това, което ги изкарват техните клакьори). Напротив, някои от тях са много талантливи и, най-важното, имат своя идея за театъра, концептуално мислене и рекламно-мениджърски способности, достатъчни, за да лансират себе си. Бедата е именно в концептуалното им мислене и мениджърските им качества, защото с помощта на чиновниците от Министерството на културата ги налагат наистина тотално и комерсиално навсякъде.
 Сега, когато държавата не е в състояние да осигурява средства за социалната сфера, решението да се намали издръжката на театрите не е трудно да се вземе. Но то изправя въпросния кръг пред опасността да се лиши от всичко, което досега е придобило за сметка на другите. Заплашена е самата им идея за театър, която, макар и несъстоятелна, просъществува толкова дълго, че вече изглеждаше вечна. Разбира се, както винаги, административното решение е механично, необмислено и глупаво и

ще има само временна полза

от него. Ще се спестят на първо време малко пари, ще се отърси щатът от ненужни бройки, привидно ще се създаде някаква нова и уж по-добра организация. И толкова. След година-две, а нищо чудно и по-рано, ще се види, че нищо по същество не е направено; че дори положението е още по-трагично. И тогава отново ще започнат същите реформи, и ще се говорят същите приказки за тяхната необходимост и неизбежност; ще се разбиват съдби, ще се сливат театри.
Българският театър трябва да се отърси от заблудите и постмодернисткия си синдром. Нобходим е нов стил на неговото администратичвно-творческо  управление, нова естетика. Той трябва задължително да се завърне към традициите, които го накараха да изостави, уж за да заприлича на европейски. Какво ще се промени, ако той не смени посоката на своето развитие и не изостави досегашния си път? Просто възможностите пред "другия" театър ще станат по-малко, защото ще има по-малко средства за неговите изяви. Това означава, че са необходими действителни реформи, а не съкращения на щатните бройки и механични сливания на театри. Но такава реформа, понеже би била истинска, ще е твърде радикална и ще срещне съпротивата на т.нар. "театрален елит", ще предизвика неговото противодействие. И трябва да засегне доста паразитни и вредни чиновници в министерството и по театрите, но пък ще върне зрителите в залите, ще освежи изкуството и ще му придаде устойчивост и живителна сила. А те са му толкова необходими днес.
Това трябва на българския театър в началото на ХХI век, а не счетоводителски сметки и действия и мними реформи, които изострят обстановката, изнервят театралите и в крайна сметка до нищо не водят. Аз обаче се съмнявам, че това изобщо ще стане - твърде добре са се окопали истинските врагове на истинските реформи. За тях запазването на статуквото е въпрос на живот и смърт. И няма да се примирят с действия срещу себе си. Ала аз се чудя защо другите, които са по-голямата част от гилдията и са по-талантливи и разумни, са безмълвни и не протестират, не се обединяват, не издигат глас и не предприемат нужното. Страхуват се вероятно.

Страхува се изобщо интелигенцията

и не смее да се покаже и обади.
Да, това, което стана и което става в театъра, е част от общото състояние в културата. Кризата в културата е криза на критериите и спецификата, на отнетата традиция, а не на институциите и финансовите средства. Вниманието на обществото съзнателно се насочва към институциите и средствата. Лъжа е, че няма пари за култура. Много от нещата в нея могат да се направят и без пари - просто е необходимо да се определи коя култура трябва да се извежда напред и дали е нужно да се хабят сили и творческа енергия за несъщественото, но финансовоемкото. Не може за култура да се смятат преди всичко изпълнителските изкуства. Те са важни, разбира се, но защо държавата не желае да извърши реформа примерно в книгоиздателското дело, в системата на художествените галериии и т.н. Нима тя се интересува как живеят писателите, художниците, композиторите, архитектите; какви възможности за творчество и изява имат; какви са проблемите, които те решават? Нищо, все едно, че не съществуват.
С други думи, никаква реформа не се провежда. Това, което правителството днес твърди, че осъществява, е камуфлаж, имитация, глупава и ненужна пародия. Но ако правителството в лицето на Министерството на културата и неговия министър преливат от пусто в празно, то нека творците, творческата интелигенция направят реалните стъпки и се възпротивят на абсурдите и глупостта, на алчността и злонамереността на тези, които смятат, че са избрани да веят байрака на собствения си интерес. Иначе темповете, с които културата се разрушава, ще я изправят пред леталния изход. Тогава може би ще имаме икономика, пари в бюджета, но не и държава и нация. Ако това желаем, да продължаваме. Но ако ни е потребно друго, да си кажем най-сетне думата и да ударим по масата.