Поуките от смъртта на СДС

През последните седмици се вдига голям шум около бурните дискусии и скандали в СДС и особено по повод изключването на трима народни представители от партията, която се бе обявила за демократична и автентично дясна. Почти всички коментари са изпълнени с недоволство и съжаления, че СДС се разпада и е на път да изчезне. Мнозина се питат защо става така и кой е виновен. И си отговарят, че причината е, че СДС излезе от първоначалния си принцип и от коалиция се превърна в партия; че бил овладян от Държавна сигурност, от хунта, бивши комунисти и прочее. А сега и от самия Б.Б.
Смъртта на СДС е внезапна и неочаквана единствено за тези, които са или свързани емоционално с него, или не наблюдават внимателно политико-партийния живот у нас, или просто не могат да откроят истинския смисъл в съдбата на тази партия.
Историята възложи на СДС да разруши старата социално-икономическа и политическа система. И той прие нелеката задача с огромно желание и действително се справи с нея - особено в селското стопанство. Именно по време на управлението му бяха приватизирани почти всички държавни активи - главно на средствата за производство. Държавата бе напълно отделена от икономиката и започна да функционира като типична буржоазна държава в условията на капитализъм. Не оценявам дали е било добре, полезно или необходимо. Това е друг проблем. Важното е, че задачата бе изпълнена. Само голяма партия, а не коалиция от дребни и реанимирани партийки, можеше да се справи с подобна историческа по значението си задача. Разрушаването на старата система бе в някаква степен общо дело на мнозинството от българите, събрали недоволства от социализма. Затова и идеята, около която се създаде СДС ("Незабавна смяна на системата!"), даваше живот на партията. Но когато се видя, че новата система не само не е добра, но и породи нечувана бедност и страдания, задълбочи различията и донесе нови несправедливости, същото това мнозинство изостави СДС и го обрече на политическа агония и физическа смърт.

СДС излъга и измами

тръгналите след него, че не разрушението, а благоденствието е неговата историческа цел. Лъжата му се въплъти в мотото "Времето е наше!" Но времето не можеше да бъде негово. Мигът - да, но времето - не!
Когато системата бе разрушена и започна "строителството" на капитализма, трябваше да се смени стилът на управление и да се изпълнява друга социално-политическа и икономическа програма; необходима бе нова видима и ясно формулирана историческа цел, каквато тази партия не бе в състояние да формулира, защото не бе подготвена за нищо друго освен за рушене. СДС бе изхвърлен от властта и започна да се разпада и разлага прогресивно и неудържимо.
На мястото на СДС или все още заедно с него се появяваха партии, обявяващи се за десни или десноцентристки. Леви партии обаче не се създаваха. Новите "десни" разчитаха на носталгията по СДС. Така те вярваха, че ще привлекат вниманието на обществото и на избирателите, защото си въобразяваха, че само дясната партия е демократична и ще получи подкрепа от "Европа". Всички декларираха, че са за демокрация и европейско развитие на България, че в управлението си ще разчитат на "обикновените" граждани. Те обещаваха "да заживеем по европейски". И НДСВ, и ГЕРБ, РЗС, и "България на гражданите" ратуват за някакви абстрактни принципи, без да могат да ги формулират дори. Е, надпреварват се, разбира се, да се кълнат, че ще се борят срещу корупцията и престъпността, че ще привлекат чужди инвестиции или че ще усвояват средства по европейски програми. И нищо повече. Каква идеология е да искаш "европейско развитие на България" или че ще оставиш властта на гражданите и те да решават кое е по-добро за тях. Това са празни приказки. Десните партии разчитат на силата на своите лидери, на способността, която си въобразяват, че притежават, да внушават, че са силни и уверени, а не на някаква определена (малко или много) социална база и идеологически принципи.
Точно тук е другата голяма причина за неизбежната смърт и на СДС, и на ДСБ, и на НДСВ, и на предстоящата кончина на ГЕРБ. Те

нямат социална база и идеология

Няма историческа задача и цел, към която да се стремят, за да преустроят обществото. Обикновено една партия търси електорална подкрепа от цялото общество, но се изгражда върху своя собствена основа и благодарение на система от политически идеи за развитие на икономиката и останалите сфери на обществения живот. Само така се получава някакво вътрешно сцепление, необходимо на партията, за да бъде цяла и жива. Защото тя си е жив организъм, а не механичен сбор от хора. Душата на този организъм са идеите, а тялото е социалният му състав. СДС (заедно с НДСВ, ГЕРБ, "България на гражданите" и всички останали "десни" партии) няма идеи, а само лозунги. Такива партии още с раждането си са лишени от душа, а това означава, че не могат да съществуват. 
Либералните философи и политолози твърдят, че партиите вече не са класови. Примерът с американската партийно-политическа система доказвал, че е възможно и необходимо заради единството на обществото те да бъдат само електорални субекти, а не изразители на съсловията. В едно високоразвито в икономическо отношение общество, богато на ресурси и задоволено материално е възможно (вероятно) постигането на някаква приблизителна равнопоставеност и еднаквост на съсловията. Високият стандарт на живот скрива донякъде класовите различия и примирява социалните групи и те не се конкурират помежду си в такава степен, в каквато го правят в бедните и неразвити буржоазно-капиталистически общества.
В България обаче този модел е невалиден. У нас социалното разслоение е дълбоко; толкова дълбоко, че разстоянията между най-бедните и най-богатите е неизмеримо, а между тях се разполагат многобройни съсловия, чиято подвижност зависи от редица фактори и е насочена както нагоре, така и надолу. За да подобрят участта си, те трябва да са активни в политическия живот. Класите искат да влияят върху властта, ако не успеят да я вземат, и така да получат необходимото им от нея в производството и разпределянето на благата. Затова се образуват партиите. Колкото са повече членовете и симпатизантите на една партия, толкова тя е по-близо до управлението на държавата и обществото.
Партията има свой жизнен цикъл. Нищо не е неизменно в обществото и ако една партия не се пригажда към тези изменения и особено към измененията на социалната база, от която произлиза и чиито интереси изразява, губи жизнените си сили и в един прекрасен ден престава да съществува.
Това СДС не знаеше и продължава да не знае, а обяснява собствената си смърт с измислени от бившите си лидери и верни политолози нравствени причини. Не го осъзнават и лидерите на сегашната управляваща партия, както и нейните сателити.

Осъзнава ли го обаче БСП?

БСП е единствената истинска българска партия. Повече от век тя е изразителка на пролетариата, на бедните и на хората на наемния труд, на онеправданите и страдащите от несправедливостите на класовото общество. И не само е изразителка, но и предводителка в политическите им борби. Разбира се, в различно време тя е издигала различни лозунги и си е поставяла различни цели и срокове за тяхното постигане. Но никога не е променяла основните принципи и цели, формулирани в нейната идеология. Дори и когато участва във властта на буржоазно-капиталистическата държава, тя е длъжна да помни, че е политическият субект на онеправданата класа.
Опитите БСП да се превърне в социалдемократическа партия и да се откаже от присъщите си качества, които са я съхранили повече от век, т.е. да се задоволи да бъде само "реформатор" на капитализма, са рисковани и могат да й нанесат тежки и неизличими увреждания. Разбира се, днес тя не бива да е радикална и да настоява за крайни действия. Залезът на капитализма изисква готовност и способност за нови решения и действия. Предстоят процеси, които ще поставят на изпитание идентичността на БСП и способността й да усеща и осъзнава реалностите. Повече отвсякога тя трябва да съхрани умението си да води класата на наемния труд, като й помага да се осъзнава "за себе си". И да не забравя защо е създадена и кому е призвана да служи, към какво трябва да се стреми и какво да постига!