Класният в училище трябва да е като майката вкъщи

Никакъв тип регулация не може да замести толкова важния процес на формиране на училищна общност. Ние много обичаме да казваме: училището - това е триъгълникът децата-родителите-учителите. Но това не са отделни хора. Учителят никога не въздейства сам, той въздейства заедо с другите учители. Не може да имаме добър учител и лошо училище. Съвременното образование минава от идеята за учителя и индивидуалното преподаване в идеята "ние сме педагогически екип". Което означава, че ние носим отговорност за начина, по който структурираме средата - това, което се случва в часа, и това, което се случва извън часа. Не е въпросът само в това да раздадат безплатни учебници на децата. Ако инвестираме в хубави библиотеки, може би няма нужда да се раздават на всички деца учебници. Но за какво говори това, когато в едно училище единият учител иска да преподава по един учебник, другият учител в съседната паралелка същия предмет го преподава по друг учебник? А две години по-късно, когато моето малко дете дойде при същия учител, при който е било голямото, се оказва, че предишният учебник не става вече. Това ми говори, че в училището учителите не общуват помежду си, не вземат общи решения, не обменят познанията си по отношение на образователните технологии и не се опитват да направят една хармонизирана среда. Всъщност, всеки работи онова, което може и знае, без да има екипност и споделяне.
Не е възможно в едно училище да има само висококвалифицирани учители. Нормално е да има една пирамида на възрастта - да има по-млади, хора със средни умения и такива, които са много добри. Как гарантираме едно и също качество, когато те не работят в екип? Би трябвало достатъчно време те да работят помежду си - за начина, по който си структурират часовете, особено за трудните за децата теми, включително как проверяват домашното. Известно е, че на децата от I до IV клас домашните масово се пишат от родителите. Как учителката ще разбере какво детето е научило от нея? Как аз ще разбера какво знае то? Т.е. налага ни се да започнем да говорим по честен начин помежду си.
Ние трябва да вярваме в това, че учителите могат. И да им кажем, че очакваме от тях не само да бъдат едни хора, които просто идват на работа. И че ученето не е онова, което се случва в класната сатя. Ученето е онова, което се случва от влизането в училището, от начина, по който се посрещаме, по който реагираме на едно закъснение примерно. Трябва да се върнем към това, което нашите предци са направили във възрожденското училище - една силна училищна общност, в която учителят, учителската общност са истински вдъхновяващ лидер. Никой не може да върне блясъка на учителската професия освен самите учители. Те винаги ще бъдат специалните хора в нашия живот. Но трябва да имат силата да го поискат. Защото това е и голяма тежест - да знаеш, че едно дете после може да забрави всички неща, на които си го учил, но никога няма да забрави твоето присъствие като човек.     
Голям проблем е ролята на класния ръководител. Той сега не е лидерът на класната общност, не е човекът, който сплотява децата, родителите им и другите учители. Класният ръководител дори не е оценен по достойнство, защото са смешни парите, които учителите получават за ролята на класен ръководител. А това е значимият възрастен за детето в училище. Той е толкова значим, колкото е и майката вкъщи. Всъщност, ние сме свели тази функция почти до пъдарство - да са нанесени оценките, да сме се скарали на когото трябва. И толкова. А не да е лидер на общността. Ние сме единствената страна, в която човек учи химия, биилогия, история и после получава педагогическа правоспособност. В другите страни човек учи за учител. Не е важно да съм най-добрият химик, но трябва да бъда добър учител, да съм човекът, който отваря вратите на детето към света и го подкрепя да го открива.