Животът на Ангел Каралийчев не беше приказка

Няма грамотен българин, който да не се е "срещал" с Ангел Каралийчев. От Буквара, през Читанката и Христоматията неговите приказки и разкази остават в нас за цял живот. Неотлъчен спътник на вълшебника години наред е бил пoeтът Иван Кръстев. Макар и на преклонна възраст - на 92 години, той и днес е със свежа памет, и днес обича да си спомня преживяното, да прелиства Дневника си.
След разгрома на Септемврийското въстание през 1923 година Георги Бакалов започва да издава списание "Нов път". От  неговите страници за пръв път получават известност Асен Разцветников и Никола Фурнаджиев. Бакалов търсел под дърво и камък млади разказвачи и успял да откаже Каралийчев от поезията. Един ден в редакцията на списанието прочел на тримата няколко къси разкази от неизвестен автор и ги попитал харесват ли ги. Каралийчев отсякъл: "Нищо не струват!" Възмутен, Бакалов го срязъл: "Я седни да напишеш ти по-хубави!" Ще напиша, другарю Бакалов!... - обещал Каралийчев. И още на другата сутрин по време на лекция по физика започнал да пише първия си разказ "Пролет". Неочаквано за автора, разказът се харесал много на редактора и той посъветвал Каралийчев да зареже стиховете... След година и половина Георги Бакалов издал първия му сборник с разкази "Ръж".
В далечната 1960 г. Ангел Каралийчев е редактор на поемката на Иван Кръстев "Слънчевият камък", след две години - на "Страж - граничарското куче", излезли от печат в издателство "Български художник". По-късно Иван Кръстев ще е редактор на сборници с приказки и разкази на Ангел Каралийчев...


- Бай Иване, кога срещна "на живо" Ангел Каралийчев?
- Кога ли?... Преди повече от шестдесет години ще е било. В село (днес град Левски), дойдоха група писатели Асен Разцветников, Ангел Каралийчев, Никола Фурнаджиев и Светослав Минков. Посрещнаха ги на площада с речи и бъклици, с цветя и музика. Но в препълнения салон на читалището срещата, кой знае защо, не започваше... Оказа се, че водачът на групата останал в София и няма кой да представи гостите. Щом чух това, аз изтичах на сцената, ръкувах се с Ангел Каралийчев и в ролята на конферансие представих един след друг именитите писатели. Като студент по литература аз познавах творчеството им. "И ние сме чели нещичко от тебе!" - похвали ме после Каралийчев.
- През 60-те години, когато Каралийчев си купува кола, ти си бил "пазарен" за негов шофьор. И тогава като че ли се сближавате още повече?
- Много пътища избродихме с Ангел Каралийчев - навъртели сме повече километри, отколкото е обиколката на Земята. Аз сключвах в прегръдка ръце около волана на москвича (после волга с еленче на радиатора), той сядаше на меката седалка до мене и тръгвахме. Имах чувството че возя едно голямо сърце, пълно с детски сънища и приказки. Вдигнех ли поглед от пътя и срещнех неговите очи - влажни, окъпани сякаш в бистрата стражишка роса, най-кафявите и най-ласкавите, които съм виждал през живота си, за мене денят беше празник...
- За какво ли не сте си говорили, но за читателите ще е интересно да знаят как е започнал да пише Каралийчев?
- Как ли? "И аз като тебе, Иванчо, - изповядва той -  започнах със стихове в "Червен смях" и "Младеж".
- Познавал ли се е с Христо Смирненски?
- Когато го запознавал със Смирненски, Крум Кюлявков го представил: "Каралейката, дето пише под псевдоним Множко Гладнев..." Каралийчев е слушал Смирненски да декламира пред работници своите "Червени ескадрони", а с Асен Разцветников продавали на многолюден митинг пред Народния дом до Лъвов мост поемката му "Мауна Лоа".
- А за деца откога е започнал да пише?
- От 1924 година. Ран Босилек бил редактор-уредник на списание "Детска радост". Той харесал много първата му книга "Ръж", похвалил го за нея и го накарал да напише своето детско разказче "Житената питка" за списанието. Първите му приказки "Грехът на дяда Ивана" и "Жълтици" излезли в списание "Светулка". 
Разказвал ми е за Гео Милев, който месец преди априлските събития от 1925 година, в Чипевата книжарница му предложил съвместно да издават детско списание. Гео щял да уреди всичко, от него искал само да пише и осигурява разкази и приказки... Ала изчезнал безследно...
- Чувал съм да казват за Каралийчев: "Него и куршум не го лови!" Ти какво знаеш?
- Много злобни и бездарни съперници имаше писателят, но винаги е оцелявал в прекия и преносен смисъл на думата. Дори от собствения куршум...
- Искаш да кажеш, че е правил опит да сложи сам край на живота си.
- Да. След погрома на Септемврийското въстание през 1923 година покрусените приятели изпадат в "душевнен колапс". Каралийчев вместо перо, взема в ръка пистолет, но смъртоносното олово минало на сантиметри от сърцето и заседнало под кожата на гърба му. С ръцете си съм напипвал оловото, с него го и заровихме. Прочети какво точно съм записал в Дневника си след разговора ни за "куршумената" случка:
"Бях отчаян - сподели ми писателят. - Стрелях се. Куршумът и до днес е на гърба ми. Няколко пъти лекарите ме уговаряха да го извадят... Защо ли не се съгласявах: той се е самоизолирал под кожата и си "живее" отделно от мене; благодарен съм му, че ме остави жив... Това, в което вярвах, се разпадаше пред очите ми; бедността, недоимъкът на пари ме измъчваха... След като се гръмнах, ме закараха в болницата на Червения кръст. Всичко ми беше като в полусън. Една заран чух истински глас - висок, развълнуван женски глас: "Пуснете ме да вляза, тук лежи годеникът ми!" Отворих очи - моята бъдеща съпруга Вела. Щом разбрала, че съм в болницата, дотърчала и започнала да се разпорежда: "Той се е стрелял заради мене. Ние сме сгодени. Ще го взема да го лекувам вкъщи... Ще си го взема!" Закараха ме с файтон в големия богаташки дом на Ушеви... Вела беше учила театрално изкуство в Берлин, тя имаше вече роли в Народния театър. Беше и рецитаторка, знаеше наизуст моите разкази "Росенският каменен мост" и "Струна". Между нас - повече нищо не е имало, но слухът продължаваше да гърми, че Ангел се е стрелял заради Вела, която му била направила магия. И аз - ща не ща - трябваше да се задомя... Заведох я в студентската си квартира. Мислех, че всичко това ще е временен каприз, че галеницата на Ушеви скоро ще си вземе модната шапка и вносните ръкавици и ще си отиде, или пък аз щях да запраша нанякъде... Уви! Никола Фурнаджиев ме посъветва: "Къде ще мърдаш братко? От влюбена жена бягане няма!" И аз се примирих..."
- Вярно ли е, че Каралийчев е бил голям рибар?
- Дълги години съм возил - по два, че и по три пъти седмично до язовир "Искър" него и Фурнаджиев. И сега са пред очите ми - обули ботушите, с рибарски пръчки в ръце, светла им памет! Хвалбите им един на друг край нямаха. Днес с помощта на Бога, казваше Каралийчев, Кольо е напълнил "ковчежето" (рибарското кошче) преди мене... Само дето не връща малките шаранчета във водата да се поохранят.
- Слушал си го да казва: Бог помага... Бог да ни пази! Има едно издание от 1938 година на сборника "Кандило пред иконата", чийто съставител е Каралийчев. Истински набожен ли беше?
- Много набожен, но се пазеше от злите езици. Винаги, когато сядахме да се храним, преди да разчупи хляба, се кръстеше, кръстеше се и преди да хване лъжицата или вилицата.
- Останаха ли ненаписани от Каралийчев приказки?
- Малко преди да го налегне болестта, вълшебникът, като наблюдаваше един бивол в блатото до язовира, ми разказа откъде идва името му БИВОЛ: живеели на ясла впрегатните животни - конят, волът, магарето и биволът, биволът бил тромав, вечно кален и човекът го държал в дъното на обора; не знаел силата на впряга му; дори име не му бил дал. Веднъж стопанинът натоварил кола с тежки речни камъни. Впрегнало се първо магарето, след него конят, дошъл ред на вола да изтегли колата от реката... Направил десетина крачки волът и спрял. "Никой не може да бие вола!" - развикали се свраките, които наблюдавали от дърветата състезанието. Не щеш ли, по пътя се задал биволът, решил и той да опита силата си. Впрегнал се биволът в колата, навел глава, опънал теглича и тежката кола послушно тръгнала след него. Свраките се развикали: "Ето кой е най-силен,той БИ ВОЛ". От този ден всички започнали да го наричат БИВОЛ!
- Добър човек като Каралийчев не се среща всеки ден?
- Такъв беше. Събуди ме рано по телефона с думите: "Иванчо, впрягай кончето с гумените петала и пристигай! Ще гоним морето!" На първата бензиностанция извън София "напоихме кончето", а като минахме край паметника на писателя Ячко Кабаивански, загинал при автомобилна катастрофа край Ихтиман, Каралийчев ми разказа онази история за дъщеря му Райна - днес световноизвестна оперна певица. Тя имала силно желание да специализира в чужбина. Прати я, посъветвал го Каралийчев, а Ячко му отвърнал: Прати я ти, приятелю. Ще я пратя, хем не с мои, а с твои пари!... След някое време Ячко Кабаивански бил повикан в касата на издателство "Български писател" да получи аванс срещу новопредставена книга. Но аз не съм представял ръкопис? Каралийчев решил да му помогне, като събрал негови разкази от списания и вестници и предложил сборника за печат. "Аз наистина изпратих Райна да учи в чужбина и да стане прочута певица..."