От нищо - нещо

Заглавието на книгата "Коза ли е, риба ли е" на вътрешната корица има продължение/пояснение "или моят живот с каднудите". Предполагам, че читателят ще се стресне, но зачете ли я, вярвам, няма да се спре, докато стигне 270-а страница. Не защото авторът й "бил типичен артист, син на столичната литературна бохема от близкото ни минало." Цветан Пешев беше артист между журналистите и писателите, като никой друг сам бе сценарист, режисьор-постановчик, сам подбираше действащите лица, които е описал в разказите: каква игра с думите, какъв свеж и бистър хумор блика от всяка страница, какви словесни игрословия. Елегантен хуморист, пише хубаво - жив и гъвкав е слогът му. Смехът му е снизходителен, не се надсмива, не поучава и наставлява, а развлича читателя както Чудомир. Съвсем основателно през 1999 г. Цветан Пешев бе удостоен с наградата "Чудомир" за разказа "Вие победихте, майоре!", съвсем основателно с този разказ се открива и второто, поправено и допълнено издание на "Коза ли е, риба ли е" (издателство "Ханлин"). Първото издание излезе преди 10 години в поредицата "Смешно слънце" на издателство "Слънце".
По-възрастните читатели познават "действащите лица" по страниците на сборника: Валери Петров, Нели Доспевска, Александър Миланов, Тодор Климентов... За всеки от тях Цветан Пешев е прибавил по един щрих към представите ни. Какво по-голямо щастие за автора, който е създал тъкмо туй, което е искал да създаде.
Не искам да пропусна забравения (?) Кольо Николов - родоначалник на "новата проза" от 60-те години, знаменосец на младата българска белетристика - нищо, че живее в САЩ. Той е главно действащо лице в първите два разказа на първия раздел "Професия журналист". Нищо, че името му няма да откриете в академичното издание на "Речник на българската литература" в три тома (1976-1982)... В Речника липсва и Цветан Пешев, който след успешния дебют "Всеки си има песен" (1966) е автор на още двадесет книги!
Как ли писателят е посрещал появата на всяка своя нова книга? Незабелязван от критиката и журналистите, не спирал да пише и да се вълнува от срещите с читателите. Във втория раздел "П" като писател" има един разказ "Я се погледни!", в който Цветан Пешев се надсмива над себе си, превъплътил се в ролята на анкетьор. Видял на витрината на книжарницата на булевард "Дондуков" книжката си "Трите златни лъвчета", влязъл вътре в очакване на първия посетител, който ще вземе книжката му от масичката до касата. "Минават си хората и си заминават - уж корицата привлича, уж заглавието "интригуващо", но никой не я вижда... Докато "жена с корекомско палто" купила 4 бройки, след като прочела до последната страница книжката! Изчакал я Цветан, а на тротоара я спрял и й се представил: първо й казал, че проучва читателското мнение за книгата, после, че той е авторът... И какво мислите - "жената с корекомско палто" го срязала с думите "Уличен сваляч... Я се погледни, бе!" Каква по-голяма самоирония за автора?
Както всеки истински писател, Цветан Пешев знае, че дължи на хората само едно: да им покаже света такъв, какъвто е. Той ни го показва от смешната му страна! Едни разказват заради удоволствието да разказват, други, за да ни накарат да се възхитим от виртуозността на техния талант, трети, за да проявят своя свеж хумор. Цветан Пешев принадлежи към всяка от трите групи. Затова читателят остава в очакване на новите му  разкази от втора книга "Коза ли е, риба ли е" - балсам за днешното мрачно ежедневие на читателите.