Не може да си интелектуалец без гражданска позиция

На книжния пазар скоро ще се появи поредната стихосбирка - "Тъй рече Виктор" - на известната и много талантлива поетеса Маргарита Петкова. Авторката вече публикува във фейсбук няколко от стихотворенията, включени в нея, и бе заляна от цунамито на стотици поздрави от приятели.

- Има ли специална причина за издаването на тази стихосбирка, Маргарита? Кой е Виктор?
- Стихотворенията се пишат и в даден момент, когато са достатъчно, издателят решава, че трябва да видят бял свят. Работата ми като поет приключва с това да си напиша стиховете. Никога не съм могла да ги събирам и да ги подреждам. Интересът към тези, които съчиних сега, е голям. Щом народът иска, длъжни сме да му дадем. Що се отнася до Виктор, това не е конкретен човек. Не съм имала любовник с такова име, нито мисля, че ще имам, защото по принцип съм серийно моногамна и вече съм се застопорила на едно място. Но пък човек никога не знае какво ще му се случи... Името Виктор ми дойде изведнъж. Няма никаква мистика. Всеки, който е изкушен от мерената реч, ще разбере за какво говоря. Авторът никога не знае откъде идват нещата, които пише.
- Колко книги си издала досега?
- Имам три книги в съавторство с Добромир Банев. Ако ги смятаме по половинка, значи до този момент съм издала петнайсет. Всъщност не обичам да издавам книги. Учудвам се на хора, които правят това всяка година и които на моята и дори по-малка възраст имат по 70-80 стихосбирки. Количествените натрупвания в творчеството не водят до качествени изменения. Христо Ботев, с когото изобщо не се сравнявам, за 28 години е написал 24 стихотворения - едно от тях не можеш да бутнеш.
- Хората, които визираш, може да са издали и над 100 стихосбирки, но нямат твоите хитове. В тях включвам и текстовете за песни - например "Болката отляво".
- Човек трябва да чете стихотворения сам със себе си. Докато радио се слуша непрекъснато. И, без да искаш, текстовете на излъчените песни се натрапват - дай, боже, в хубавия смисъл. Така авторът става известен, популярен. Да, "Болката отляво" не е стихотворение, текст към песен е. Аз обикновено не пиша текстове от този род, но тогава се наложи - на Васил Найденов спешно му трябваше песен, Стефан Димитров  имаше готова музика и така създадохме тази песен.
- Имаш ли сега болка? Отляво ли е тя?
- Болката винаги трябва да е отляво. Ако през този прекрасен мускул не преминава всичко и то не причинява болка, не можем да изживяваме нещата както е редно. Защото една песъчинка, попаднала в мидата, именно чрез болката се превръща в бисер.
- Спомена серийната си моногамност. Но преди време злите езици говореха, че си доста ухажвана палава жена...
- Между ухажвана и палава има разлика колкото оттук до Марианската падина. Продължавам да бъда ухажвана. Отвръщам със закачка на закачките, но това не означава, че прекрачвам границата между седенето на една маса и прехвърлянето към леглото. Въпреки, че някои неща се правят и върху масата... Може би съм изглеждала палава, защото имам свежо чувство за хумор. Едното няма нищо общо с другото. Разбира се, не се правя на светица - на достатъчно години съм, та моята серийна моногамност да не се изразява в двама души.
- Имаш предвид двата си брака, нали?
- Да, тях имам предвид. Имала съм достатъчно любими мъже - не като брой, а като качество.
- Завистливците злословеха, а може би и сега злословят, че сред любимите ти мъже бил Георги Джагаров, че той е трамплинът, който те е изстрелял към поетичните висини.
- Обичам чисто човешки Георги Джагаров. Да, в известен смисъл той ми даде пътя с една своя огромна за онова време статия във в."Литературен фронт". За всички, които говореха и говорят, че съм била негова любовница, в онези години бях скандално млада. Но тогавашните мъже имаха едно качество, което се нарича почтеност. Всичките ми приятели от компанията, в която влязох по волята на съдбата - Георги Джагаров, Дончо Цончев, Васил Попов, Васко Жеков, Янко Станоев, Борислав Геронтиев, гледаха на мен като на момиченце, което никой няма право да поглежда с очите на мъж. Тъй като и в моето семейство цареше такъв морал, на мен в споменатата компания ми беше уютно. А как е изглеждало отстрани, какво са си мислили и продължават да си мислят хората... Подчертавам дебело: всеки подозира другия само в това, на което самият той е способен. Приписват ми толкова много любовници, колкото не съм познавала лично. Но не оспорвам това, защото колкото повече оспорваш едно нещо, толкова повече хората се съмняват: аха, да, бе, да... Като ми пришият нов любовник, аз казвам "О, да, разбира се". Досега са ми приписвали все стойностни мъже. Злите езици за мен се оказаха благи.
- Преди дванайсет години бял свят видя твоята  стихосбирка "Бермудският триъгълник". Напоследък все повече българи оприличават страната ни именно на Бермудски триъгълник. Правилна ли е тази асоциация?
- България е моята родина. Преди известно време бях изумена, когато в един вестник за мой материал, където употребявах думата родина, ми бе обяснено, че е по-добре да я избягвам, тъй като има негативно значение. Думата родина не е овехтяла, защото ние сме родени тук, това е нашата татковина, за която трябва да милеем. Тя не е име красно, земя рай, но за това сме виновни ние, а не родината. Не съм поетеса, която пише върху розова парфюмирана хартия някакви стихчета за облачета и пеперудки, живея тук и сега. Живея в България точно в това страшно време. Не си избираме кога и къде да се раждаме.Трябва да живеем по начина, по който ни диктуват съвестта, възпитанието, моралът. Тъжно ми е, защото България обезлюдява. Тъжно ми е, защото нашите родители, които преживяха тежките следвоенни години, сега се връщат пак в едно много тежко битие - работили са цял живот, за да мизерстват. Още по-тъжно ми е за нашите деца, които не намират тук своите устои и се пръскат по тази пуста чужбина. Но не мога да ги упреквам, защото такъв е светът - уви, глобален. Родината ми не може да не ми харесва. За съжаление имаме премного политици и нито един държавник. Затова сме на този хал - в България няма държавност.
- Ти си от интелектуалците, които не се притесняват да говорят истината, да критикуват. Други не смеят да изразят мнение, нямат гражданска позиция.
- Ами толкова са интелектуалци. Не съм затворена в кула от слонова кост. Много ми харесва една мисъл на Бертолт Брехт: "Никой няма да пита какво е било времето, всеки ще пита къде са били поетите му." Това, разбира се, не се отнася само за поетите, а и за всякакви интелектуалци. Да, много е удобно да се скриеш в селската си къща, или в апартамента си, превърнат в библиотека, Много е удобно да не си на показ, да си в някой холдинг, на уютно местенце. Не ходя по площадите и не митингувам не защото съм интелектуалка, а защото ми липсва точната и ясна обосновка срещу какво трябва да се излезе на площада. Нещата се размиват и поради това идеята се губи. Но имам своята гражданска позиция и я заявявам в публицистиката си. Не може да си интелектуалец без гражданска позиция. Така, както не може да си творец без характер.
- Доста журналисти, поети, писатели, учени и др. се притесняват, че ако изразят публично позицията си, или ще бъдат уволнени, или ще бъдат натикани в шеста глуха. Т.е. зависими са от политическата конюнктура. Достойно ли е това поведение?
- Хлябът или книгата - така се разглеждат нещата. Не може да не си отговорен за семейството си, за родителите си. Но тази държава трябва да бъде наша майка, не мащеха. А ние също трябва да сме отговорни за нея, да се грижим за нея, да й помагаме да влезе в правия път, ако е кривнала нанякъде. Не се страхувам, изразявам гражданската си позиция: най-много да ми вземат инвалидната пенсия - 270 лв.
- Значи не обичаш спокойствието на преклонената главичка, която остра сабя не сече?
- Да. Обаче мислиш ли, че животът на богаташите е спокоен? Всяка минута те треперят дали ще отвлекат детето им, дали ще гръмнат колата им, или тях самите. В този смисъл благодаря Богу и за това, че съм нормално бедна българска поетеса.
- Един от богаташите, които визираш, заяви тези дни, че се отказва от медийната си империя и ще учреди фондация, в която ще работят кристално чисти журналисти. Вярваш ли, че ще направи това?
- Той може да опита, но откъде ще намери кристално чисти журналисти? Впрочем, кристално чистите в момента са без работа. Но не зная дали те биха се вързали на чистите намерения на въпросния богаташ, който и да е той. Малко съм остра и затова ме недолюбват в "интелектуалните среди". Пък и съм независима. Нямам господар, чийто задник да ближа - за да ми пуска материали, за да ме командирова в чужбина и т.н.
- Според премиера Борисов българските журналисти са прекалено свободни да пишат каквото си искат. Обаче май се е пообъркал.
- Не участвам активно в живота поради това, че не мога да щъкам насам-натам на собствен ход. Което не значи, че не се интересувам какво се случва в България. Факт е, че има автоцензура. Тя е най-страшното нещо за един творец. Абе, я по-добре да не издавам какво мисля, за да не ми изстине мястото. Самият Йосиф Хербст е казал: "Каква журналистика без цензура?!".
- Заглавието на едно твое стихотворение е "Решавам аз". Ти какво решаваш в живота? Само собствените си проблеми, или и тези на децата си?
-    Аз решавам да правя всичките грешки в живота си. Никой не ми ги решава. Цял живот се крепя на самоиронията и черния си хумор. На децата си съм давала някакви съвети. Принципно не налагам мнение, но давам пример. Защото възпитанието е нещо пожелателно. Нямаш право да кажеш "възпитах добре децата си". Аз опитах да им дам добър пример, да ги насоча да търсят отговорите в книгите, във филмите (не в холивудските бози!), в нещата от живота, от които те сами да си направят подходящите изводи. Ако ме попитат, мога да разсъждавам заедно с тях по съответния въпрос. Но не налагам мнението си.
- А забрани налагала ли си им?
- Не. Нормалното изискване е да знаеш къде е детето ти и с кого, ако е под 18 години. И да не му позволяваш да прави каквото си иска. Обясних на децата си, че не бива да се краде, да се убива, да се лъжесвидетелства.
- На себе си налагала ли си забрани?
- Не. Защо да правя това? Каква забрана да си наложа? Да не давам интервюта? Аз не съм се разпищолила и не давам интервюта на целия медиен свят. Обикновено се появявам в медиите, за да направя услуга на приятели журналисти. Уважавам и покани на непознати журналисти - напук врагу. Просто защото някои имат пари и са готови на всичко, за да се появят на тв екран например, а мен ме канят. Защо да не кажа мнението си?
- Във времето на късния соц те нарочиха за автор на прословутия акростих "Долу Тодор Живков". Оказа се, че не си ти. Защо след 10.11.1989 не обяви себе си за дисидент?
- Не мога да се пиша дисидент, защото не съм била дисидент. След прословутия Десети ноември Георги Тахов, който претендираше за авторство на въпросния акростих, беше написал писмо до Народното събрание, за да го признаят за дисидент. Но аз заявих, че ще го съдя до дупка за всички неимуществени вреди, които ми е причинил с това признание чак сега. И той оттегли апелацията си до парламента. Когато са го разпитвали по случая и е трябвало да се подписва на всяка страница от показанията си, той първо писал "верен на Партията" и след това парафирал... Смешно е.
-    Според Труман Капоти "Когато Бог ти даде дарба, той ти дава единствено камшик, предназначен за самобичуване". Често ли използваш божия камшик?   
- Да ти покажа белезите си? Всъщност - всички белези са в творчеството ми - и от доброто, и от лошото. Така е справедливо. А аз съм човек, който малко по донкихотовски, цял живот се бори за вселенска справедливост. Не на мен да ми е добре, а на никого да не му е зле. И това не е някаква криворазбрана самарянщина, по-скоро "С каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери." Така е справедливо - с правдата човек е свободен.