Или парите, или разумът

Панко АНЧЕВ

Напоследък интелигенцията осезателно се проявява като сила, с която трябва да се съобразяват в държавата. Протестите на театралите и учените са знак, че тя започва да се самоосъзнава, да разбира какво става около нея и с нея и да възвръща самочувствието си на водач на нацията и обществото. Недоволствата на тези интелигентски сфери е недоволство на всички и техният пример ще бъде заразителен.
Недоволствата не са най-добрият случай, в който интелигенцията трябва да показва себе си и да води народа, но понякога с тях се започва, те са отправната точка и стимул за активизиране на обществото. Щом хора, чиято работа е да мислят и говорят, протестират и вместо да се умълчат в библиотеките, кабинетите и лабораториите, вместо да пишат книги и да участват в световни научни конгреси и конференции, те се гневят и скандират срещу управниците, значи се е случило нещо изключително важно. Значи

чашата е преляла

и ситуацията може да излезе изпод контрол. Още повече са показателни характерът на протеста, мотивите му и основните лозунги, които протестиращите учени и дейци на културата отправят. И аз смятам, че те трябва да бъдат предмет на задълбочени анализи, за да не се правят прибързани заключения.
Трябва специално да отбележим, че за първи път от 20 години насам (като изключим площадните оперети от 90-те години) в центъра на общественото недоволство е най-представителната част от българската интелигенция - работещите в системата на БАН и СУ "Св. Климент Охридски", като начело стоят всички или почти всички членове на БАН. Т.е. това е цветът на науката, хора със световна известност и принос в знанието. Тези хора не са политици, а уравновесени личности, които без сериозна причина не биха тръгнали по улици и площади, да хабят сили и нерви за скандали и конфликти с властта, от които да си навлекат неприятности. Причината за гнева им е основателна и макар в голяма степен да плачат за себе си, те са разтревожени за съдбата на науката, за нейната организационно-творческа система, и висшето образование и подготовката на младите хора, а от там - и за съдбата на цялата нация. Спор няма, проблемът за финансиране на науката е сериозен. Не е пресилено тяхното твърдение, че

правителството убива науката

като ликвидира академията. То ликвидира и Софийския университет, а и останалите български висши училища, и висшето образование като цяло. Когато държавата чрез своето правителство е тръгнала на такова безумно престъпление, защото какво друго освен престъпление е да умъртвяваш чрез глад и невъзможност за работа академията и университета, да им спираш заплатите, отоплението, средствата за научни издания, конференции, командировки, нищо не остава освен да й се противопоставяме решително и с всякакви средства. Вече всички средства са оправдани. Защото това, че е криза и няма пари, не е аргумент за търпение и кротост.
Но когато премахваш следствието, не означава, че отстраняваш причината, която го е породила. Със следствието трябва да се преборваш, като изучаваш причината и я ликвидираш напълно, за да не й даваш възможност отново да се прояви. Искам да кажа, че срещу кризата трябва да се бориш не инстинктивно, механично, сляпо, а разумно и с разбиране. Защото кризата не е единствено липса на пари и намалено производство и потребление, а явление, което издъно разтриса обществото и му поставя множество проблеми и дори застрашава неговото бъдеще. Ако разсъждаваме по този начин, ще видим реалните параметри на сегашното ни състояние. Ще осъзнаем каква драматична промяна сме преживели и колко ниско сме паднали - не само по отношение на материалното качество на живота, но преди всичко в духовно и нравствено отношение.
И точно тук аз не намирам за съвсем основателни и изпълнени с реален смисъл протестите на учените и преподавателите, както и от театралните дейци, засегнати съдбовно от т.нар. реформи. Защото ликвидацията на науката не започва от съкращаването на финансовите средства, предвидени за БАН и СУ в държавния бюджет за 2010 и 2011 г., а много по-отдавна - отпреди 20 години, когато волю или неволю избрахме пътя, по който вървим, и обществото, в което да живеем - уж свободни и напарфюмирани с демокрация и европейска интеграция. Ако сега махнат Дянков и Игнатов, какво ще се промени? Ще въздъхнат ли облекчено академиците и професорите и ще се върнат ли в лабораториите и аудиториите? Ще бъде ли удовлетворен председателят на БАН, ако премиерът го приеме и изслуша? И кой кого всъщност трябва да приема и изслушва: премиерът академика или академикът премиера? Такива въпроси учените и театралите обаче не задават. За съжаление!
Ако интелигенцията иска да плаче само за себе си, то тя нека плаче за пари и да изисква от правителството да й бъде отделяна по-съществена част от БВП за нейните нужди. И нека говори, че държавата ликвидира науката и културата и че творците и учените ще продължат да напускат България и да търсят препитание в чужбина. Ще бъде трогателно и неутешително, но напълно безполезно. Нито конкретното правителство, нито абстрактната държава ще се трогнат и ще поправят грешката, която им се приписва. Но дори и да я поправят днес, те ще я повторят утре, защото няма да изменят същността си, а само ще действат под натиск и от страх за собственото си съществуване. И няма никаква гаранция, че в същите условия следващите управляващи ще бъдат по-разумни и толерантни, че ще проявят повече разбиране и загриженост и ще удовлетворяват потребностите на науката и културата с повече пари. Който храни подобни илюзии, значи не познава реалността и не иска да се съобразява с нея. А най-малко на интелигенцията подхожда да мисли единствено за себе си и да се отказва от дълга си да бъде

съвест на нацията и обществото

Защото отказвайки се от този дълг, тя фактически обрича себе си на гибел или най-малкото на мизерно и жалко съществуване. Тук тя няма никакъв избор. Никакъв!
Днес обществото е обсебено от посредствеността и глупостта, от необразовани управници, влезли във властта направо от улицата, но веднага забравили къде са били преди и какво ги очаква после, когато ги изхвърлят от властта. Такива именно хора, които обществената система произведе и утвърди да бъдат държавни лидери, разрушиха граденото с десетилетия, прекъснаха традициите, промениха мисленето, обезцениха българските ценности и доведоха страната до сегашната й нерадост. Всичко това те извършиха без никой да ги възпре и вразуми. Те рушаха с удоволствие и упоение, а продажни сирени им нашепваха, че извеждат България от тоталитаризъм и балканска изолация и я водят към висините на "Европа" и я включват в нова "цивилизация". Интелигенцията тогава мълчеше, защото вярваше на лумпените и недоучените, на бившите борци и бандити и страхливо се надяваше да напълни търбуха си на богата трапеза и да излеят върху нея рога на изобилието. Добре, да приемем, че всички са били объркани и заблудени; че едно са искали, а друго се е появило и случило. Станалото станало. Нека не обвиняваме и да не се вайкаме за пропуснатото време и изгубените надежди. Обаче да не виждаме реалността такава, каквато е, не е просто нарушено зрение, а отказ от дълг, престъпно нехайство, което историята не ще прости. А кой друг, ако не интелигенцията, трябва да вижда и представя пред обществото реалността такава, каквато е? И кой друг трябва да казва, че царят е гол, когато той наистина е гол? Кой трябва да предупреди, че

властта говори глупости и лъжи

защото е невежа и глупава, ако не интелигенцията. И кой трябва да протестира срещу глупостта, невежеството, необразоваността и посредствеността, ако не интелигенцията. Нима българската интелигенция не се дразни, когато й говорят на лош български език, грубо, невъзпитано, надменно и с презрение, когато не я слушат или се правят, че не съществува; когато се подиграват с млади и възрастни и ги лишават от правото им труд и сносен живот? Ако тя не вижда и не разбира, значи се е случило нещо страшно и непоправимо, от което няма избавление. Тогава просто нека се смирим и легнем да мрем, защото за нас, българите, няма повече живот.
Ако се затрият културата и науката, ще бъде неописуема трагедия. Но науката и културата не могат да се затрият от липсата на пари. Не парите ги правят живи и устойчиви, тъй като битието им в по-голямата си част е извън тях и без тях. Те са национална потребност и изразители на националното съзнание, а не функция на правителството и държавата. Затова са и надживели какви ли не простотии, диктатори и негодници, вкопчили се в държавното кормило. Сега обаче науката и културата се тровят от зловредния въздух, който са принудени да дишат. Този въздух е замърсен именно от глупостта, посредствеността, бездарието, простотията. Тях трябва да отстраняваме или поне да изолираме, за да се диша свободно и с пълни гърди.

Гражданският дълг

на интелигенцията не е да реагира, само когато я засягат лично, а да анализира обществената действителност и да отваря очите на обществото за опасностите, които го застрашават. Тя е неговата съвест. Съвестта винаги се бунтува срещу греховете и пороците, срещу безнравствеността и двуличието, срещу липсата на морал и разум. А точно това днес липсва в българската държава и общество. Стигнали сме до безпътицата, защото националната душа е уморена, националният дух е обезверен, а разумът - омаломощен. Ние искаме да живеем добре, да сме богати, да ни почитат и уважават, да сме част от Европа, а не да творим добро, да сме нравствени и благородни, състрадателни, солидарни, душевно красиви. Как не разбираме, че нашето изоставане е изоставане спрямо самите нас - не спрямо Европа и света. Защото интелигенцията забрави кои сме и какво ни е давало сили и воля за съществуване. А то не е било ускореното нарастване на брутния вътрешен продукт, нито строителството на пътища и магистрали, както и решителното провеждане на реформи, а доброто и духът, чувството за справедливост и умните интелектуалци, които са говорили истината и са служили с труда и подвига си на народа и вярата. Стана така, защото българската интелигенция допусна полуинтелигентните да я покорят и представляват, както и да говорят от нейно име.
Днес очевидно сме изгубили тази воля и това познание за себе си. Днес се говорят пошлости, бабаитите се перчат със скудоумието и мускулите си, а интелигенцията ближе своите рани и плаче, понеже държавата отделяла от бюджета си за нея нищожен процент и не й изплаща заплатата. Аз мисля, че вече е време да започнем от начало, от главата, а не от краката, като най-напред истински възродим интелигенцията, а после да отиваме към някаква хипотетична алтернатива за българско възраждане.
Българската интелигенция е изправена пред съдбовен и неизбежен избор: или парите, или разума. Аз лично не виждам други алтернативи. И настоявам да изберем разума.