Мнение
Главният проблем пред България
Само граждански контрол над управлението може да възроди липсващото чувство за общност
/ брой: 57
Славчо КЪНЧЕВ*
"За всичко на света има два довода - един добър и един реален."
Уинстън Чърчил (1874-1965), британски политик, премиер-министър (1940-1945, 1951-1955)
Учените и повечето обикновени хора са склонни да придават твърде голямо значение на текущите тенденции и събития. После се опитват да ги екстраполират, т.е. на основа на текущите тенденции да изградят модели за бъдещо развитие на дадено общество. Но, както показва историята, има бъдещи събития, които е невъзможно да бъдат предвидени. Технологичните процеси, както и насоките на политическата динамика, доведоха в миналото до множество грешни предвиждания, получили широка известност.
Ливанско-американският математик и философ Насим Никълъс Талеб въвежда термина "черен лебед" - слабо вероятно, дори извън зоната на прогнозирането, събитие, което след реализиране оказва въздействие с висока степен. И едва пак тогава е възможно да бъде извършен анализ на факторите, обусловили неговата поява.
Независимо дали обаче става въпрос за изследване постфактум на явление от рода на "черен лебед" или на напълно явно, натрапващо се във времето явление, определящ за успеха е приложената анализационна парадигма, т.е. общопризнатият шаблон за разгадаване на проблема.
От Освобождението през 1878 г. от турско господство досега България има огромен, изцяло нерешен, обществено-политически проблем. Той съпътства цялата ни модерна история. В своята монография "Как се наливаха основите. Към ранната история на българската корупция (1879-1912 г.)", авторът проф. Пенчо Пенчев разкрива язвите в управленската сфера още от зараждането на независимото държавно управление. Най-общо казано, това е злоупотребата с власт за собствена облага.
Периодът на т.нар. държавен социализъм не беше никакво изключение.
Размяната на нерегламентирани облаги
между лицата на високопоставени длъжности беше позната практика. Например, уреждането на закупуването с пререждане на лек автомобил (по времето на соца това ставаше по списък) срещу назначаването на привлекателна длъжност на някой роднина на лицето, уредило комбинацията с пререждането за сдобиване с кола. Често практика беше и размяната между интелектуалците на положителни рецензии за книга или за научен труд. Синовете и дъщерите на "високопоставените" в държавното управление чрез система за взаимни услуги стартираха своите професионални кариери на перспективни длъжности. Или пък се разменяше място за аспирантура срещу включването в строеж за апартамент на благоприятна локация. Какви ли не възможности за комбинации извън законопозволеното предлагаше действителността преди 10 ноември 1989 г.
После нещата станаха по-лесни като комбинации, понеже корупционните злоупотреби с власт приемаха своето грубо парично изражение. Навлизането на частния капитал в икономическата сфера разкри необятни полета за действие на "сребърните аргументи", както древните римляни наричали подкупите.
И така - как би могъл да бъде разрешен основният проблем на държавността в България, а именно злоупотребата с власт?
Във всяка ситуация, когато възникне проблем, съществуват множество варианти за неговото решаване. Но има само един, който е правилният, и обикновено той е най-трудният. Правилният път за решаване на проблема за злоупотребите с власт у нас е революционна промяна във взаимоотношението на властприлагането, а властимащ е само суверенът. И българските граждани.
Какво означава революция в социално-политическия спектър? В политологичната терминология означава, че властта и редът от истини, които я легитимират, се пречупят и така става възможен
нов процес на производство
на истина и власт. Случва се едно счупване на доминиращия ред и идеология, което отваря пространство за преосмисляне на реалността. Необходимо е да се случи революционно събитие, което да промени принципа, върху който понастоящем са изградени взаимоотношенията между индивидите в сферата на властприлагането и множеството български граждани, извън псевдоелита. В установения нов обществен порядък ще бъдат произведени нови истини, субекти и нови социални системи.
Новата доминираща истина в обществото ще бъде, че суверенът обитава държава с управление, което във всяка сфера на своето приложение и във всеки момент се намира под контрола на гражданите. Това положение ще бъде записано като член първи в новата конституция, приета посредством всенародно обсъждане на нейния текст, а после представени на всенародно одобрение.
Именно около тази нова истина ще бъде построена новата техника за общественото функциониране, тя ще бъде център и условие за социалното и политическо инженерство. Тогава право да властприлагат ще имат онези, които са най-близо до новоутвърдената истина, а онези, които не я споделят, следва да бъдат елиминирани от областта на властприлагането.
Но освен проблема за властта в неговото юридическо измерение, той има и своето телеологично измерение, или с други думи някаква цел в своето развитие.
Специално за България, освен традиционно възприетите цели на едно властприлагане, а именно да осигури на обществото справедливост и свобода на съвестта, да налага ред (таксис) и да възпира безредието (атаксията), у нас новата система за държавно управление е необходимо да възвърне достойнството на българския народ. Достойнството, което са извоювали нашите прадеди, когато България е била могъща държава, разпростираща се, на три морета. Достойнството на държава, разпространила една от световните азбуки сред стотици милиони хора по света.
Възможността българските граждани да участват в държавното управление, и то в периодите между изборните дни, постепенно ще създаде у тях онова, понастоящем липсващо чувство за общност, което е основата на социалния интегритет. Именно той и спойката на държавността, онова, което спомага за всеки народ да устои пред бурите на времето. Повикът "Един за всички, всички за един!".
Настоящата ситуация
в сферата на държавното управление е унищожителна за добруването на народа. Днес властта е официализиран контрол върху обществените блага и най-вече върху държавния бюджет. Най-честата й употреба е за ламтеж към лично обогатяване, за удовлетворяване на социопатни амбиции за надменно доминиране над "простолюдието", а най-често и за двете заедно.
Повече от три десетилетия превръщането на материалните блага в първостепенна ценност и тяхното все по-безскрупулно преследване генерира и подхранва масовия индивидуализъм, който упътва обществото към разпад.
Както гласи българската поговорка "Рибата се вмирисва от главата!". Неопровержима илюстрация на смисъла й са скандално високите заплати по високите нива на държавното управление, спрямо добрите световни практики.
Но в дъното на тунела има светлина и тя не е от идващ насрещен влак. Българските граждани трябва да придобият и да наложат в практиката едно ново знание за власт. Когато биват сравнявани възможностите за участие на гражданите в управлението на държавата в Швейцарската конфедерация и номинално наречената за "република" България, то неминуемо се стига до заключението, че всъщност става въпрос за две антагонистични ситуации.
От столетия в Швейцария ръководна е максимата "Народът е решил, народът е прав". И на никой политик не му хрумва да зачертае окончателно професионалната си кариера с необмислено изказване в смисъл, че волята на швейцарските граждани, изразена посредством референдумите и т.нар. народни инициативи, би могла да бъде използвана от групи на интереси за спекулативни цели, и това да е претекст за недопускането на швейцарските граждани до пряко участие в държавното управление.
Дългият исторически опит
на швейцарците по отношение на участието на гражданите в политическия процес им е показал неговите съществени предимства. То действа интегриращо на политическата общност, като превръща нейните членове от пасивни адресати на властови заповеди или управленски услуги в активни участници в изграждането на конституционния консенсус и на секторните текущи консенсуси.
Швейцарските граждани са си извоювали и ценят високо възможността да влияят върху формирането на публични решения с персонален или съдържателен характер. Или с други думи, системата се възприема от швейцарците като справедлива тогава, и само тогава, когато те имат достатъчно основания да заключат, че могат да допринасят, и то системно и правно гарантирано, за нейното изграждане.
* Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България