Събеседник
Георги Пенчев:
Битката за българското оцеляване ще бъде дълга и трудна!
Ако за нашето европейско бъдеще съдим по онова, което сега се случва - лошо ни се пише
/ брой: 208
Георги Пенчев е роден на 26 октомври 1933 година в с. Стоките, Габровско. Автор е на редица литературно-критически и теоретически книги за съвременната българска, руска и украинска литература, както и на публицистични книги.
Журналист, бивш зам.- главен редактор на "Работническо дело".
- Г-н Пенчев, голямата част от живота ви е посветена на българската литература и в частност на българския роман. Ако направим един обобщаващ поглед върху създаденото през XX и началото на XXI век, кои са най-важните моменти в нашата литература през този период?
- Трудно е да се направи такъв обобщаващ извод. Бихме могли да говорим за водещи тенденции. Но има едно много важно обстоятелство, което решително влияе върху литературния процес. Промени се общественият строй, различен е животът на човека. Литературата е отражение на този живот и на този разлом във времето. Склонен съм да мисля, че след голямата промяна тя все още не е овладяла движението на народния живот, неговите посоки.
- Особен интерес за вас представлява българският исторически роман. В своите изследвания вие проследявате неговото развитие - от зараждането му до наши дни. Защо толкова много наши писатели се обърнаха към този жанр?
- Истина е, че много години отделих на този жанр. Имам съзнанието, че съм огледал твърде внимателно неговото развитие и мястото му в нашата литература. Това изследване запълни важна празнина в нашия литературен процес.
Българинът открай време се интересува от своето минало и неговите герои. Писателите отрано са доловили тази народна обич. Творческото участие на патриарха Иван Вазов става стимул и мярка за следващите писатели. Те се обръщат към историческия роман не само по патриотични подбуди, а защото тайните на миналото крият много възможности за творчески полет на дарбата - приключения, изпитания, битки, изненади, коварства- какво ли няма. При големите майстори се открива свърхзадачата на жанра - да проникне във философията на историята, да разбере историческите мотиви на времето.
- В днешно време сме свидетели на обезродяване, на обезценяване на родното. Как виждате днес ролята на историческия роман? Има ли възможност той да ни отвори очите, за да съхраним нашата българска идентичност?
- Докосвате много тревожен, съдбовен въпрос Той не се отнася само до историческия роман и до литературата, а до нашето бъдеще в глобалния свят. Как ще живеем там, има ли място за нас или сме заплашени от смачкване и обезличаване. Трябва да си даваме ясна представа какво ни очаква. Неясна и рискова е съдбата на малките народи като нашия. Поне отношенията между различните държави в Европейския съюз подсказват това. Защото ако за нашето европейско бъдеще съдим по онова, което сега се случва - лошо ни се пише. Само ще изредя тъмните облаци над българската глава - обезлюдяване, чезнат градове и села, обезродяване, насаждане на чужди навици и ценности. Тъжното е че това насаждане става с помощта на българи - родоостъпници и чужди слуги. Тези напъни успяват, защото се вършат с много пари на чужди фондации, които се представят за наши благодетели. Мъчно ми е, че има и писатели, които заради лесна слава и най-вече заради златния телец, служат на чужди интереси, забравят българския си корен.
Тази битка за българското оцеляване е започнала. Ще бъде дълга и трудна. Можем да успеем в нея, ако покажем на света по-ярко и убедително българските духовни стойности, опазени през вековете. С тях можем да сме интересни на днешния и утрешния свят.
- Литературата обаче крие една опасност - да пресъздаде изопачено историческата действителност, пречупена през субективния поглед на автора и конюнктурата на времето. Много такива произведения се появиха през последните години, охулващи антифашистката съпротива и периода на социализма. Вашето мнение?
- Има литература и "литература". Истинската, талантливата литература не е конюнктурна. Тя е субективна, защото изразява виждането на писателя, който е определен субект. Затова е и неповторима, поради тази авторова субективност. Колкото по-силно е неговото дарование, толкова по-ярка и неповторима е пресъздадената реалност.
Книгите от последните години, които хулят миналото и всичко, което българите постигнаха с труда и таланта си, са от коша на онези, платените и поръчани най-често с чужди пари, за да плюят българското. Убеден съм, че такива пасквили нямат място в националната литература и времето ще ги разпилее. Едва ли след години ще се сещаме за тях. Но появата им сега е ясен знак колко остра е борбата за сърцето на българина за неговата съвест и неговото минало.
- Познавате голяма част от големите български писатели и поети. Общуването с кого ви е било най-запомнящо се?
- Това питане ме връща към обичани хора, които са оставили диря в душата ми. Мога да спомена Константин Колев, Чудомир, Драгомир Асенов, Емилиян Станев, Павел Матев... Бих могъл още да продължа, защото пътят ми се е преплитал с много чисти и талантливи хора. С всекиго от тях имам неповторими нишки на приятелство, които времето още пази.
Сякаш най-трайно и разтърсващо остана познанството ми с Чудомир. Не мога да го назова приятелство - бяхме твърде далечни по възраст. До края на дните си ще помня един негов жест на човечност, който рядко се случва. Когато вече добре се познавахме, опитах се да сторя нещо срещу зложелателите му, които не преставаха да му тровят живота. Един ден, като приказвахме, той секна, впери очи в мен и изрече думи, които ме сепнаха: "Млад си, сега тръгва твоят път. Пази се от мен. Аз съм белязан човек. Да не пострадаш заради мен". Не се отдръпнах. Скоро беше избран за депутат и завистниците му глътнаха кокал.
- Вашето мнение за най-новата българска литература?
- Тревожи ме, че в днешната литература намаля мисловното, философското начало. Затова тя не умее да проникне надълбоко в народните пластове. Там е истината за народната душа, за българската същност. Върви някак по повърхността на явленията. Особено в поезията това сякаш личи по-ясно. Чезне нейната образност, рефлективност, способността за внушение, което свързва природата с изживяванията на човека. Поезията винаги трябва да се надига на пръсти и да поглежда към звездите. Някак много лесно днес се "прави" поезия. Затова в стиховете рядко срещаш откритие, неочакван ярък образ, запомнящо се внушение. Другото е стихоплетство и повтаряне на добре познати поетични "открития".
Но в големия литературен поток има и интересни, даровити хора. Дано не им се завъртят главите, че да объркат посоката. Следя с интерес някои прозаици и се моля Богу да не започнат да търгуват с дарбата си... Радвам се на новите книги на Милен Русков, Мирослав Пенков, Бойко Беленски... Още хляб трябва да ядат, но дано успеят. Интересно е поетичното развитие на Боян Ангелов. Подкрепям мъдрата, философската поезия. В днешния разлюлян свят тя може да намери верния поетичен образ на времето. Това осмисляне иска търпение, а не бързане. Иска мислене, сериозно мислене. И повече фантазия, за да закачиш земните мисли за звездите.
- Имате сериозни изследвания върху съвременната руска литература. Но познават ли я българите добре? Днешната българска проамериканска политика не ни ли откъсва от тази безценна съкровищница?
- За съжаление днес младите българи почти не познават руската литература и култура. След промяната управниците направиха така, че пресушиха изворите на руската духовност към българските сърца... Вместо това насилствено и с много пари наложиха брутално американската масова култура. Съзнателно не показват талантливото, което, тя е създала, а ни пробутват пошлото, което смачква духовно. Целта им е да си подготвят евтини и безропотни роби. Всичко е насочено в тази посока. Кино екшъните, които заливат българския екран, са напоени с кръв и насилие. Те дават своите "плодове". Колко насилия и убийства стават по образец от екрана. А музиката, която звучи от радиото и телевизията, няма нищо общо с българската, със славянската душевност. Същото е с литературата. Разните фондации не се скъпят за "писатели", чужди на българските проблеми, на нашите тревоги и ги въздигат до небесата.
Съзнателно откъснаха българите и особено младите от руската литература и култура. Великите създатели на тази духовност наложиха в съзнанието на хората човеколюбие, преклонение пред истината и красотата, родолюбие и вярност към традициите. Затова творчеството на Толстой, Чехов, Тургенев, Горки драстично се разминава с идеологията и бруталността на американизацията.
Да се чуди човек на българските политици и на младите безродници с какъв кокоши ум мислят. Клекнаха на американците, които са хвърляли бомби по българските градове, които са убили хиляди невинни българи. За две пари полза не сме видели от тях. А обърнаха гръб на руския народ, с когото сме еднокръвни славянски братя, едноверци. Кой друг народ е жертвал хиляди свои синове, оставили младия си живот по българската земя, за да ни освободят от вековното турско робство. Не съм мислил, че сме толкова безпаметен народ! Този срам ще остане за векове.
- Над какво работите в момента?
- Очаквам скоро да се появи третата книга на "Българският исторически роман". В издателството чака ред книга с портрети на лични писатели, с които съм общувал - "Чеда на духа". Искам да потвърдя убеждението на големия руски учен Дмитрий Лихачов, че нашата България все така продължава да е държава на духа.