От дума на дума, та в... ДУМА
Срещи с пловдивски деца
/ брой: 49
Написах "пловдивски деца" и се сетих, че навсякъде децата са еднакви. Като общо впечатление искам да кажа. Иначе те растат и техните различия все повече се открояват. Но не това е сега темата ми. Сега пред мен са три пъти по няколко десетки малчугани с жадни погледи или продължаващи своите "важни" разговори и други занимания, които така са ги ангажирали, че е необходимо учителките по няколко пъти да им обърнат вниманието към мен важният гост, дошъл при тях. Навярно не само в момента, а и преди това им е говорено, че ще им гостува важен гост, навярно много, повечето от тях, за първи път виждат жив писател, попаднал кой знае как в класната им стая - всичко това трудно стига до детските главички, заети сега със започнатите преди това игри. Първокласници - какво да ги правиш?
Както разбирате, в Пловдив съм, имам три срещи с тамошни деца - вече ученици, първокласници. Срещите са организирани от издателство "Жанет 45". Имам някакъв опит и въпреки опасенията на учителките, успявам да преодолея естествения шум. Магията е много проста - децата много обичат гатанките. А пък аз съм измислил много "произведения" от този литературен жанр. После неусетно за тях им "пробутвам" и по някое стихотворение, непременно смешно. Слава богу имам такива. Една част от аудиторията ми вече е "купена", а другата постепенно се присъединява. Рецитирам своите измишльотини и си мисля за тежката орис на техните учителки. Нужна е много обич към малчуганите, за да се захване човек с тази професия.
Много интересно е желанието у повечето от децата да кажат преди другите отговора на гатанката. Разбира се, повечето грешат - казват първото, което им в дойде в главичките. Но после безобидно приемат верния отговор, когато аз им го кажа. Важно е да се включат в играта. Примамлива е тази безотговорност, това безгрижие у децата. Иска ми се всички наши (за тези от целия свят е трудно да мечтаем) деца да са нахранени и прилично облечени, както бяха малчуганите, с които се срещах в Пловдив.
Един ден, когато пораснат и хванат в свои ръце юздите на живота си, едва ли ще им се радваме, както сега. Колко хубаво би било да стане някаква магия и всичко да замръзне на мястото си, тоест децата да си останат деца, на същата възраст, а и ние да не се спускаме стремглаво надолу към края! Понякога ме занимават такива мисли: дали момченцата и момиченцата, при които съм идвал, когато са били първокласници, ще си спомнят, когато пораснат, за онзи отдавна побелял дядо, който им рецитираше свои весели стихчета и им задаваше лесни гатанки?
Отговорът без всякакво съмнение е положителен. Това естествено ме радва. И аз продължавам. Тези мисли ми дойдоха на ум, докато симпатичното момиче от издателството, което ме е довело в тази класна стая, ме сменя за кратко с някакъв въпрос или друга закачка към децата.
В автобуса, с който пътувам от Пловдив за София, ми е трудно да прекъсна мислите си за трите срещи, които имах с децата. Имал съм стотици такива срещи, те са ме донасочили да пиша за малчуганите и никак не съжалявам. Колко приятно е да виждащ срещу си момченце или момиченце, още съвсем малки, но щастливи, че са казали верния отговор на някоя моя гатанка!
Издал съм освен многото малки книжки с гатанки и една по-голяма книга, в която са събрани 777 гатанки (лъжа децата, те са повече). Сега съм приготвил друга със 123 питащи куплетчета (пак са повече) и се надявам скоро да бъдат отпечатани. Това мога да правя за децата...
Написах думичките "това мога да правя за децата" и си помислих, че освен да бъдат нахранени, на малчуганите им е необходима и занимателна, полезна душевна храна. Само че гатанките, които им предлагаме, трябва да са ако не литература, поне грамотно и грижливо написани. Защото напоследък имах задължението да прочета много книжки, в които има гатанки, които не бива да се показват на малките читатели и слушатели!