Страсти
Мисли по повод едно интервю
/ брой: 169
На 19.07.2010 г. в. ДУМА препечата от в. "Гласове" интервю с д-р Николай Михайлов, доскоро близък сподвижник на Иван Костов, а сега - не знам какъв. Казано честно, мотивите за препечатката не са ми много ясни, но за мен се оказа полезно - мъча се да следя изявите на д-р Михайлов, но не винаги успявам. Чета неговите материали, тъй като те ми дават възможност да навляза - разбира се, на дилетантско равнище - в преддверията на психиатрията, така да се каже, да я опредметя. Интервюто на д-р Михайлов ми помага да надникна в психиатричния, подсъзнателен свят на: (а) управлението на ГЕРБ; (б) на народа, тълпата; (в) на "Тато", на неговите скъсани чорапи и на мръсния социализъм; (г) на висшистите-чалгаджии; (д) на мрачното бъдеще, където ще "се забавляваме с фолк, малцинствени проблеми и с изчерпания пенсионен фонд". Очевидно интервюто е вик на неговата "измъчена" душа, пречупен през професионалните му умения, нещо като психиатричен разрез на българското съвремие. В това няма лошо, дори напротив, особено ако води до практически съдържателни резултати. По това се струва да се кажат няколко думи, тъй като са засегнати интересни проблеми.
За съжаление от много вярно забелязани факти д-р Михайлов прави умозрителни заключения. Той като че ли слага диагнози, без да предлага лечения, като ни оставя на произвола на процеса. Това прилича на поза, на показ на самовлюбеност от позицията на професионалнато величие - аз ви казвам, а вие там се оправяйте, ако можете. Това е признак на високомерие. Честното и отговорното говорене с хората, с обществото, с народа, предполага по-друг изказ и по-друга лексика.
Управлението на ГЕРБ може да е "обективирано безобразие на нашата обща политическа некадърност", но в никакъв случай не е случайно. И са много интересни причините за тази политическа некадърност. Имам усещането, че д-р Михайлов има, макар и много малка, но явна заслуга за този синдром. Изводът, че "високите цели са над националния ни ръст (три национални катастрофи)", е съвсем произволен и се мъчи да ни втълпи, че ние, българите, сме исторически джуджета, което може да е вярно, но е вярно за почти всички народи по света - не виждам някакви титани днес нито в САЩ, нито в ЕС, нито на друго място. Описанието на социализма е плод на мирогледни заблуди и прилича на опит с психиатрични знания да се поправя развален автомобил. Наистина диагнозата "деградация чрез утопично извисяване" е много интересна и се надявам да е нова дума в психиатрията, защото ми идва наум, че тя може с пълно основание да се постави на света, в който ние днес живеем, с минимална корекция: "деградация чрез утопично принизяване". Жалко се говори за "първородния грях на българския капитализъм", но веднага се приравнява "справедливостта" със "завистта", което е също теоретична новост, към действието на която може да се причисли и д-р Михайлов.
Малко учудващо д-р Михайлов се нахвърля върху висшистите, като говори за прослойка с "известни изключения", едно от които читателите не е трудно да идентифицират. Те били "нисък жанр", защото, видите ли, "от прозорците на Студентския град например се чуват само жизнеутвърждаващи парчета. Зверска чалга на водопади. Един интелектуалец нарече чалгата "жанр на радостта". Нямам идея как това може да се произнесе, но благодарение на тази пошла мисъл разбирам защо тези хора подкрепят Б. Б." Казаното звучи малко изкуствено и твърде извратено.
Следва разчепкване на несъстоялото се ДСБ, за да се стигне до умопомрачителното заключение: "Нищо не може да се преодолее. Всичко си е на мястото. Не виждам размечтани за политическо представителство, а видиотени сектантски ядра. Обратно, чувам обобщения за слабост на националния разум и тъга по несбъднатата емиграция. Ще се редят управления, повече или по-малко нескопосани, ще ни лидират повече или по-малко невменяеми бърдокви. България ще се европеизира бавно, с поемане на малки дози разум и с поглъщане на големи дози постмодерен нихилизъм. Младите поколения ще се разбягват по пътищата на своето осъществяване. Тук ще се забавляваме с фолк, малцинствени проблеми и с изчерпания пенсионен фонд."
Интервюто на д-р Михайлов е "преходно изтощение", умножено по "утопично извисяване" и повдигнато на степен "опустошителния комплимент" на умореното собствено его.