Два празника

Не ги уеднаквявам - първият е много по-голям, в него е включена думата "Свобода", но и вторият (ако на него празнува не само жената, а и майката) има своето почетно място. Седнах да пиша долните редове навръх Трети март, а те ще се появят във вестника на Осми март. Две дати, които вълнуват всички българи. Осми март е женски празник, но къде е казано, че мъжете българи не трябва да бъдат кавалери и да празнуват заедно с дамите, на които поднасят цветя?
Намерил съм две много подходящи (според мен) теми за отбелязване на тези дни - за тях поне няма да бъда упрекван в баналност. Защото всички банални похвални думи отдавна са казани... Това не означава, че с нещо подценявам значенето на годишнината от Освобождението ни. И бях истински доволен, когато научих от телевизията, че всенародните протести срещу лошия живот, докаран ни от управляващите, бяха съчетани с почитта на хората към светлата дата Трети март.
Първата тема, отбелязваща годишнината от Освобождението, ми беше подсказана от една публикация, озаглавена "Предлагат на чувашите да се наричат българи". Според група историци в Русия преименуването на Чувашката република на волжските българи не само ще бъде исторически справедливо, а и туристически изгодно. Идеята била обсъждана отдавна в научните среди, но за първи път (във връзка с двайсетгодишнината на Чувашкия национален конгрес) получава публичност.
Интересни са и коментарите към поместената информация. Заедно с известни несъгласия четем и редове като следните: "На етнографите много отдавна е известно, че чувашите са наследници на волжските българи" или "В това има дълбок резон и е престижно за тоя народ повече, отколкото опитите на македонците да се изкарат потомци на Александър Велики и Филип Македонски...", или "Тази новина ме развълнува".
И мен ме развълнува. Положително, а не като увеличаващия се непрестанно брой на заминалите (тук по-подходяща е думата "прокудени") в чужбина млади, здрави и добре образовани наши сънародници. Особено се ядосвам на съвременните глобализатори, които отричат понятия като "роден кът" и "бащина стряха". Не зная доколко желанието на учените от фонда "Волжска България" да променят името на Чувашката република би се осъществило, защото заедно с многото "за" имало и много "против". На мен ми е мило да прочета такива редове и ако преди години бях исторически и географски малко по-грамотен, непременно щях да отида да видя град Чебоксари (столицата на Чувашия), където се е играла и моята пиеса "Приказка за калпаците".
С втората си тема преминавам изцяло към театъра. Повод ми дава публикацията "За децата и театъра" с подзаглавие "С какво седмото изкуство помага на подрастващите". Това е една статия (с редактор Лилия Огнянова), с която искам да поздравя (по повод Осми март) всички жени и майки, всеотдайно загрижени за бъдещето на своите малки деца. Много ми хареса цялата статия и ще си позволя да цитирам началото й: "Посещението на театрална постановка има потенциалът да бъде завладяващо и силно емоционално изживяване, което дава възможност за уникален вид обучение. Театърът може да докосне въображението, да породи любопитство или да запали артистичен импулс. Съдържа в себе си изключителен ресурс, свързващ много области на знанието - история, география, език и други. Театърът е комплексно изкуство, в което присъстват литературата, живописта, танцът, музиката, архитектурата, дизайнът."
По-долу се изтъква, че е важно децата да се водят на театър още от ранна възраст, защото той помага за духовното им израстване, формира усет към красивото, обогатява художествения им поглед, образното мислене и въображението... Да не говорим колко знания могат да се научат от сцената, които "не се побират" в класната стая.
Освен децата като зрители - като обект на театралното изкуство, е засегната и възможността малчуганите сами да участват в свои представления, което също играе голяма роля за тяхното развитие. И в единия, и в другия случай обаче изключително важно е какъв театър гледат децата и в какви представления участват. И ако детската самодейност почти винаги е полезна за малките "артисти", далеч не е същото при професионалните спектакли, които се играят от театрите.
С чувство на неудобство, защото съм автор на пиеси за деца и мога за бъда упрекнат, че дърпам чергата към себе си, мога да кажа, че в голяма част от драматизациите, които са дело на самите режисьори, не е трудно да се забележи отсъствието на литературно умение и вкус.