Порастване

Първият ден на лятото в много цивилизовани държави от десетилетия се почита като празник на децата. Често ги наричаме нашето бъдеще и неизменно се уповаваме, че то ще е по-добро от нашето настояще. От дъжд на вятър заговаряме за смисъла на възпитанието, значението на образованието, за отговорността, която носят възрастните за подрастващите... Все важни теми. Но невинаги навременни.
По света са написани безброй книги, чиито автори смятат, че могат да научат другите как трябва да се грижат за малчуганите. Обаче има нещо по-определящо, което няма как да се назубри дори от най-умните издания и бестселъри. И това е как да разбираме, как да уважаваме и как да обичаме децата. Без ултиматуми. Без назидания. Безусловно. Да, правим го интуитивно. Понякога на принципа "проба-грешка". Но само с осъзнаването на личния пример за доброто ни се дава шанс да им вдъхнем вярата, че хубавото в този живот не е мираж.
Детството не само е най-интересният, най-светлият и най-сладкият период. Но и най-значимият. В който бързаме да пораснем. И в който след това все искаме да се върнем. За да бъдем отново безгрижни, да си припомним подкрепата на родителите ни, да срещнем учители и приятели, да потърсим извора на истински ценното.
Все се стремим да се върнем в детството и за да предадем нататък незабравимото усещане за щастие и надеждата, че мечтите се сбъдват.
Но, когато и да е, с когото и да сме, не бива дори да се опитваме да забравяме за несгодите и неправдите. Макар и понякога да ни се иска, не трябва да се примиряваме и с лъжите или несправедливостите. Кога, ако не сега, е най-подходящият момент да се сетим, че, уви, има тормозени, болни и гладни деца. И те не са някъде по света, а може би са съвсем близо, в съседния апартамент, на улицата отсреща, в родния ни град... Не можем да помогнем на всички. Но нищо не пречи да пробваме да спасим себе си в мъдростта, че от това как ще растат децата ни зависи опазването на нашата нация.
Честит 1 юни!