И ний сме дали снимка на света

Още помня няколко(то) гафа в политическата си кариера. Беше лятната ваканция, станах посред нощ, за да стигна навреме, и шофирах дълги часове  от морето до избирателния си район на западната граница. Събитието беше на открито, денят - жарък, а хората, напиращи да се ръкуваме, сякаш нямаха край. Опитвах се да уважа всекиго с думи или поне с разбиращо кимане. Вече едва стоях на краката си, стори ми се даже, че надвисналата планина ще се стовари върху ми, когато чух коварното: "Позна ли ме?" Не успях да се сетя на мига и заусуквах, че въпросът е излишен. Последва: "Не, не, ти ми кажи кой съм!" На третия-четвъртия път реагирах така невъздържано, та чак не можах да се позная: "Човече, толкова ли е важно да ти кажа името?!" Засегна се и се отдръпна. Сетне съжалих - беше кметът на едно от селата наоколо, срещали сме се по събрания, били сме и на маса. Толкова се беше обидил, че не дойде с колегите си, когато ги поканих да почерпя.
В положението на кмета се озова и нашият премиер при ръкостискането си с Тръмп в залата на Общото събрание на ООН. Само че щатският президент нямаше скрупули, че е сътворил гаф. И не само защото навярно и на него е започнал да му се вие свят от заобиколилата го навалица. А и тъй като най-вероятно и той, както предшествениците си, мисли себе си за глобален властелин, който намира за голям жест да отдели по няколко секунди на част от мераклиите за снимка. Различно от реакцията на селския кмет бе и поведението на Борисов. Той не се обиди от посветените му едва три мига. Както не се засегнаха и другите държавни глави и премиери, доближили се до Тръмп. Рутинна процедура по такива форуми, с която всичко щеше да приключи безболезнено, ако...
Ако у нас не бе направен опит снимката да бъде представена за историческа. И не, не е било просто снимка, а среща. И не точно среща, а разговор. И не какъв да е разговор, а на четири очи. Кадърът бил страхотен. Най-влиятелният човек в света демонстрирал огромно уважение към българския премиер, което се виждало от сензационната фотография. Разговаряли по важни теми, обсъдили фундаментални проблеми. Ако не беше напредъкът на технологиите, щяхме да приемем тези захвалвания за чиста монета. И дори за банкнота с най-висок номинал, току-що излязла от печатницата. Само че издайническа видеокамера ни показа в детайли случката. След здрависването американецът най-безцеремонно побърза да стане и отиде другаде. Минути по-късно едва ли си е спомнял с кого е било последното му ръкуване. Както и някои от предишните, разбира се.
Ситуацията прилича на случката в изпълняван от българи строеж в Германия, на който в един прекрасен ден пристига местна стажантка. Плейбоят на бригадата се втурва по милкокалайджиевски към това пиленце на батко. Завързва разговор, който приключва с: "Как се казваш? - Янко". След час пак решава да я заприказва, а финалът отново е: "Как се казваш? - Янко". Това се повтаря неведнъж, а завършекът е все същият. Докато в края на деня германката възкликва: "Хах! Тук всички сте Янко!"
Това е положението! Не ни знаят, а ако все пак ни поназнайват, не ни различават един от друг. Когато се кажеше "България", преди се сещаха само за Георги Димитров, а по-късно - за Христо Стоичков. Днес се правят неистови опити да се вкара и името на Борисов в тази орбита, но не се получава. И защото страната ни е не само малка, а и послушна, но и защото няма как да се генерира позитивна известност с цената на накърнено достойнство - собственото и на държавата. С галенето по главата от трима папи, с педите на Берлускони, мерещи плещите, или пък с пошляпването от Юнкер по врата. Или със закъснелите признания, че заради прекалената си лоялност към организациите, в които членуваме, загърбваме националните си интереси. Да не говорим, че в залата на ООН на Борисов щеше да му е далеч по-лесно, ако до Тръмп седеше не Гутериш, а една българка. Само че той стори и невъзможното тя да не стане генерален секретар. А сега се сърди не на себе си, а на социалистите, че коментират иронично измъчената му снимка.
Криво адресираният му гняв подсказва, че героизирането на изпросени сюжети ще продължи. Пък и не остана незабелязано как веднага след здрависването сътрудничката на премиера побърза да му покаже телефона си. Като видя, че макар и гърбът му да е заел половината пространство, кадърът все пак е станал, премиерът си тръгна видимо доволен. Почти като Благо Джизъса от Колизеума, драскал по стените и после драснал. Тъкмо реакцията секунда след снимката доказва, че целта е била да се ударят няколко помпи в рейтинга. Но не толкова в българския, колкото в личния. По отдавна известния от ловешката касета инструктаж на Надежда, тогава Михайлова, за преливане на авторитет. А за нас остава утехата, че даряваме света с по някоя снимка, па макар и да не е съвсем за показване.

Други текстове от автора на www.ivoatanasov.info