Индия: денят на посвещението

Невероятното усещане да се събудиш тук, на брега на свещената река Ганг, сред 90 милиона човешки същества, дошли да търсят единението си с Бога на този пясъчен бряг, наистина може да бъде кулминацията на един живот. Постепенно го осъзнавам, докато с Марин си пробиваме път през невероятната безбрежна тълпа към Тривенисангама, мястото на сливането на Ганг, Ямуна (или Джамна) и митичната Сарасвати. Това е моят ден, моето посвещение. Край един стълб с високоговорител едва намираме педя място сред множеството, и аз се събличам по плувки. Отвсякъде в мен са се вторачили огромните черни и тъмнокафяви красиви очи на индусите - с бялата си кожа, кръстчето на врата и къдравата брада за тях сигурно изглеждам като пришълец от друг свят. И всъщност е точно така.
През главата ми минават мисли за множеството предупреждения в България - да не ходя бос, да не се къпя в открити водоеми, да не пия никаква друга, освен бутилирана минерална вода... Толкова далече от този свят са страховете на близките ми, че още преди да се усмихна иронично, вече съм ги забравил и си пробивам път през множеството. Постепенно забелязвам, че ставаме все повече устремените към реката по полегатия бряг. Сливаме се в поток, а срещу нас и отляво, и отдясно от реката към брега се движат мокри хора - ние отиваме там, откъдето те се връщат.
Тук вярват, че Ганг пречиства човешките души от греховете и ги извисява към Бога. Баща на великата река е властелинът на снежните планини Химават, които ние наричаме Хималаи, а майка - небесната дева Менака. В митологичните времена реката е течала по небето и е миела бреговете на небесните селения. Но веднъж могъщият айодхски цар Бхагиратха я помолил да се спусне на земята, за да отмие греховете на неговите предци и така да им помогне да достигнат небесното блаженство. Реката чула молбата и потекла към земята толкова мощна и стремителна, че щяла да разруши земната твърд. За щастие бог Шива разбрал това и побързал да подложи главата си под стремителната струя. Реката се разбила в дългата му коса и се стекла на земята на седем потока. След водата на земята по същия път слезли боговете, небесните мъдреци, земните управници и учителите. Оттогава свещената река тече по земята, вечно устремена към океана...

Ганг извира в Големите Хималаи на височина 4100 м от малка пещера, чиято святост е подчертана от името й - Кравешката муцуна, в подножието на ледника Ганготри. Кристалният планински поток с грохот си проправя път през гранитните блокове, натрошени от земни и небесни сили, като че ли още в деня на сътворението. Край гр. Хардвар реката напуска планините и успокоена, понася вече спокойно и мощно жълто-кафявите си води през великата индийска равнина - чак до Бенгалския залив. Общата й дължина от Ганготри до остров Сагар е 2510 км и по свещените й брегове има много свети места, които през хилядолетията са привличали милиони поклонници. Ние имаме намерение да минем през някои от тях,  всъщност още от Делхи тръгнахме по течението на великата река през Северна Индия. Но сега сме тук, край Алахабад, на великия празник Маха Кумба Мела, и пред нас са сбраните ведно Ганг и Ямуна, и подземната Сарасвати. Древната "Ригведа" с почитание разказва за нея - благодатна и чиста, носи благодат, жизнена сила и безсмъртие, затова тече под земята, далече от греховете на хората и злобата на демоните.
Нагазвам в кафявата вода, размътена от милионите нозе на хората около мен. Мъжете са само с препаски, жените - задължително със сари, децата - голи и невероятно щастливи, въпреки че водата е студена и аз целият настръхвам. Спомням си за януарския сняг в София и за онзи тънък ветрец откъм Балкана, от който не спасява никаква дреха. Това ме ободрява и аз продължавам напред. Плитчините се простират на повече от 500 м, а в края им са закотвени лодки. Около мен хората са коленичили или седнали във водата, кланят се, като потапят и главата си, пеят и говорят в скороговорка мантри, децата се гмуркат и плискат. Продължавам към лодките, откъдето облечени в тютюневи униформи войници, въоръжени с автомати "Томпсън" от средата на миналия век, махат с ръце и ми викат нещо. Това е отцеплението - те пазят да не се навлиза в талвега на реката, защото Ганг взема своите жертви тук всеки ден. При това традициите на ритуалното самоубийство в свещените води не са отмрели напълно и никога не е ясно дали удавянията са случайни или умишлени. Аз се преструвам, че не разбирам какво ми викат и минавам между две гемии. Ето го Сангама - откъм мен е жълто-кафявата вода на Ганг, която в средата на талвега се среща с ясносинята вода на Ямуна. Виждам го на около триста метра от мен, но трябва и да го почувствам, затова се пускам от хлъзгавото бамбуково гребло на гемията и плувам натам, към линията между кафявата и синята вода, защото точно там се влива и небесната благодат, донесена от Сарасвати. Чувствам се лек и вдъхновен, реката ме носи косо покрай гемиите навътре, така че много бързо стигам линията на сливането. И тук се стряскам така, че спирам да плувам - усещането е като от електрически удар, аз нямам и понятие за физическото естество на това чувство. Разлика в температурата на по-топлия Ганг и по-студената Ямуна? Психологически феномен от постигането на заветна цел? Или все пак - небесната енергия на Сарасвати? Тук, на това място, всичко е възможно. С изненада разбирам, че въпреки объркването си не съм потънал, възстановявам дишането си и тръгвам обратно. Спокойствието отново е в мен, заедно с удовлетворението - нещо се случи. Ето защо съм тук. Да ми се случи точно това. Марин се оказа прав. Това е моят ден. Сангамът ме прие. Което е било - няма да бъде вече. Ще бъде каквото трябва да е. Така съм развълнуван, че искам да се прекръстя. Но няма как - греба към лодките, вече на километър от мястото, където влязох в талвега. Облегнати на бамбуковите мачти, ме гледат същите тютюневи чернокожи момчета с автомати и ми се усмихват. Усмихвам им се и аз и нямаме нужда от думи. Когато приближавам, ми подават гребло и ме изтеглят на палубата. Тупат ме по мокрия гръб, разглеждат миниатюрното разпятие на гърдите ми, питат "Кристос?" И когато отговарям утвърдително, сключват длани за поклон пред челата си. Всеки човек е храм на своя Бог, а Бог е един за всички хора.