Колко прави 10 минус 4, или къде на картата се намира Виена

Две дребни случки, сполетели ме в рамките на час в пределите на българската столица, сериозно разклатиха очакванията ми за бъдещето на нацията. Първата бе от пазар „Красно село“. Пазарувах плодове и зеленчуци; напълних раницата и торбите, но в последния момент забелязах и гроздето, дребно и сладко. Продаваше го кръглолика забрадена жена, явно помакиня. Рядък случай на собствено производство на българския пазар: според ръкописна бележка, закачена над сергията, продукцията беше от пазарджишкото село Звъничево.
Спрях се отпред, но в този момент жената говореше с друг клиент и затова нареди на момичето до нея: „Обслужи господина!“ Гроздето беше не само сладко, а и на добра цена: напълних торбичката, момичето претегли стоката и заяви: „Четири лева!“ Подадох й десетачка и в този момент девойката се обърка. Трябваше да ми върне ресто, но не знаеше колко. Започна да се суети, да побутва майка си:

„Колко да му върна, колко?“

Десет минус четири – това не се ли учеше в първи клас?! Девойката беше около петнайсетгодишна. За разлика от майка си, тя не беше забрадена, така че надали беше образователна жертва на религиозен фундаментализъм. Какво виждах: пълна неграмотност или пълно лишаване на подрастващите от право на инициатива? Или някакво етническо табу върху боравенето на младежи с пари?
Чак след като майката се тросна: „Десет минус четири – шест!“, девойката ми подаде рестото, аз си взех гроздето и отминах нататък. Замислен върху криволиците на човешкия живот вървях, вървях, пък неусетно стигнах до офиса на куриерска фирма. Екземпляр от новата ми книга трябваше да стигне по някакъв начин до един виенски институт, виж ти колко съм важен. Влязох вътре да проверя цената на услугата. Запитах: „Колко ще ми струва една пратка, примерно около 350 грама, до чужбина, до Виена?“
Младежът на гишето, към двайсетте, мургав и с безупречна прическа, беше много отзивчив. „Веднага ще ви кажа!“ – заяви той и се насочи към компютъра. Рови в системата пет минути, пък се усети, че такава държава „Виена“ няма, и ме запита сериозно: „Моля, а къде се намира Виена?“
Когато разбра му трябваха броени секунди, за да изстреля: „Пратката до Австрия ще ви струва около 36 лева и 42 стотинки!“ Добре беше обучен да борави със системата, и учтив при това. Цената не ме устройваше, благодарих и побързах да изляза, без да се възползвам от куриерската услуга. Но тези две прояви на крещяща неграмотност, на които станах свидетел за толкова кратко време, останаха с мен дълго след това.

Подобни празнини в образованието

на младежта не се преодоляват току-така. Не съм напълно сигурен, но ми се струва, че дори публичните разходи за образование да се удвоят, конкретно тези двама младежи пак няма да могат да кажат в коя държава се намира Виена. Това не е въпрос на разходи, а на съвсем различни неща:
а) неравенство в обществото;
б) обществен авторитет на хората на знанието;
в) подбор на хората, работещи като учители – което пък е свързано с природата на хората, назначавани за училищни директори;
г) достоверност на публичните сертификати, включително на дипломите за завършено образование;
д) емиграцията като главна цел на училищното образование в България;
България действително има проблем с неравенството, това бе доказано в десетки статии и четящата общественост вече привикна към това послание. Но хората с възможности възприемат неравенството в обществото по-скоро като морален проблем: нали трябва да сме добрички, трябва и на бедните хорица да осигуряваме това и онова…

Тази нагласа е бедствие

Неравенството е ламя с много глави. Едната глава може и да е моралната страна на въпроса, но другите ще те захапят, щом се наложи да разчиташ на услугите на недоучил работник – шофьор, електротехник, куриер, полицай, а все по-често и по-нагоре по професионалната стълбица. Те са недоучили, защото идват от толкова лоша среда, че самият факт, че са трезви и се държат учтиво е победа за човешкия дух. Тепърва ще се пържим на този змейски огън. Българските богаташи – както преди Освобождението, така и по времето на социализма, и в наши дни – са еманация на късогледия егоизъм.
Колко е десет минус четири? Къде се намира Виена? Това произвеждат нашите обществени медии, които гълтат стотици милиони, за да пълнят ефира с шарени плиткоумници и нискочели спортисти. Кой младеж ще иска да прилича на учен или на сериозен общественик, когато медийните образци за подражание се спъват в задачата да слепят две подчинени изречения?
За политическите назначения на директори и последващият подбор на послушни учители „със беззвездни във душите бездни“, по думите на Валери Петров, дори не ми се говори. Ще кажа само, че по времето, когато баща ми е завършвал гимназия в началото на 1960-те, само 1-2 момчета общо от цялото училище не са повтаряли клас… През 2022 г. преподавах цяла година на чуждестранен студент в програма с обучение на английски език, а на изпита накрая се оказа, че той не може да каже и две думи на английски. Подадох сигнал до ректора на частния университет, но без ефект.

Накрая му сложих тройка и напуснах този ВУЗ

Няма драма, българската образователна система може да даде доста подобни примери. Но тъй като напоследък общественото пространство се пълни от добронамерени, искрено десни или леви радетели за училищна реформа, искам да кажа: общество, което поставя на пиедестал парите, а на учените хора гледа като на шоу, няма как да отгледа що-годе образовани деца. Не чакай от болно общество да роди здрави хора.
Най-важното: не е редно, според мен, хора, всячески насърчаващи децата си да учат и да останат да живеят в чужбина, да се изказват, камо ли да вземат решения, касаещи българските образователни проблеми. Говорят им вкъщи: „Учи, мами, да не останеш в България!“ – а по медиите и Фейсбук гръмко реформират родните образователни програми и педагогически принципи. Името „България“ все се върти в устата им, кръгло и хлъзгаво като речно камъче, и току изскочи навън при нужда от убедителност. А останат ли насаме вкъщи – „Учи, мами, да се махнеш оттук!“ За мен тези са най-страшни.

П.С. Запознати ме поправиха, че момичето от пазар „Красно село“ вероятно далеч не е толкова неграмотно, колкото първо си помислих. Просто в някои общества отговорността за работа с пари е изцяло на възрастните. Вижте следния разговор: редовен клиент купува боровинки от помаци. Килограм боровинки струва осем лева. Клиентът иска шест килограма. Помакът учи детето до себе си: „Колко пари трябва да му взема?“ „Шест по осем, четиридесет и осем лева!“ – бързо изстрелва детето. Бащата го поправя: „То така, ама при нас, за този батко, шест по осем прави четиридесет лева.“

Бодил, със съкращения