Записки от улицата
Трябват сили, за да обърнеш гръб на грубостта, на нищетата, на пренебрежението и очуканите тротоари, на кофите с боклук...
/ брой: 211
Юлия ПИСКУЛИЙСКА
Те са три - като героините на известен писател. Само че са кацнали на стъпалата на магазин.
- Как така ще ги карат да четат това? В шести клас четох "Под игото" и нищо не разбрах, нищо не помня...
Не знам кое е "това", но колкото и да е отдалечено времето от "Под игото", роденият в България би трябвало да е прочел този роман. Заради себе си. Не да прехвърли страниците по задължение и с предубеждение да отвори книгата. А с мисълта, че това е част от историята и е дело на човек, участвал съдбовно в книжовната съдба на страната ни.
- И тогава реферът...
Те са трима възрастни мъже, излъчват ведрост и чистота. По мъжки разговарят за футбол. Годините не зачеркват страстта, която събужда спортът.
Този ден, пореден от дните на протеста, не чух никого по улицата да говори за политика. Бит, любов, спорт, отношения междусъседски... Диалози делнични, без ярост и клетви.
Мъжки гръб пред мен е опънал рамена, шлицът на сакото се отваря равномерно и плавно, крачката е като на моден подиум. Мъжът върви по тротоара със самочувствието на щастлив човек. И може би е.
Пред входа на галерия "Райко Алексиев" почерняла от липсата на вода и сапун жена събира найлонови торби и дрипи. Спала е тук. Препречила е с подвижното си имущество тротоара, но не бърза. Подрежда. На мястото, където е спала, лягат безутешните следи на самотата. Ще тръгне черната, ще се върне довечера, може би.
Вечерта една йоника ще застане на централната алея в градинката на "Кристал". Момчето ще свири за хляб. Един от почитателите на Дионисий, вечно присъствие тук, ще застане пред йониката и ще раздвижи тялото си в своеобразен танц. Ръцете му ще намират посока след звуците. Единият му пръст ще сочи напред, ще сочи минаващите и артиста, ще спре пред момчето, ще бърка дълго в джобовете си, дълго и безсмислено - той знае, че там няма нищо.
Но ги обръща.
И пак започва танца си. Бездомното куче, което го следва безотказно, което го топли в студ и получава половината от залъка му, го обикаля. Танц на жълтото куче, танц на хляба или на любовта или на споделената самота...
Но още е ден и улицата се колебае в настроенията си, сама решава проблемите си. Едно познато лице застава пред вратата на магазина. Гърбът е необикновен - в долната си част е така широк, че може да носи вода и да не я разплиска. Това би било достойнство, ако гърбът не принадлежеше на лицето. То прекосява с поглед опашката, след това прекосява с широка крачка и пространството до касата, като с умели движения на лактите отстранява хората. Опашката е кротка, тя не вика, само устремява забележките си съвсем адресирано.
- Само да платя - категорична е агресорката.
- Но и ние само ще платим, за един хляб съм - младата жена, отстранена с едно движение от касата, се опитва да защити правото на ред.
Знам тази особа. В Съюза на българските журналисти идваше с найлонов плик, за да събира каквото й попадне от тържествата. Впрочем винаги беше преди журналистите. Като част от една бодра група с пликове. Но групата е съвсем в час с времето. Преди време се случи да вървя след агресорката и чух как обясняваше на спътницата си - "един от нашите е влязъл в интернет" и е разбрал на този ден къде и в колко часа има събитие (разбирайте - с коктейл или поне хапки и чаша). Преди няколко години имаше събитие в ЦДНА. Жената връхлетя и когато се опитахме да я спрем, ни отблъсна - била братовчедка на професора... Естествено - не беше. Яде на корем, напълни си пликовете, пак яде... Професорът така и не разбра, че има новоизлюпена братовчедка.
Тази и други картини ми се въртят из главата. И се намесвам в кротките забележки на опашката. Но яка от щедрите трапези и от липсата на умора, каквато носи трудът, жената ме изтласква и ме поръсва с епитети от рода на "кретенка". И ми обещава, че ще ми "сецне" главата.
Ей така си живее улицата, разрешава си проблемите, които държавата не ще да реши, съветва се за лекарства, за да не плаща на лекари, разказва си книги, за да не купува книги... И се движи. Движи се напред и назад, покрай театрите, покрай ресторанти и кафенета, в приятните все още предесенни дни. Ако имаш късмет, онези пъргави момичета и жени с по стръкче здравец и обещание за пари и имот, и любов, ще те отминат. Няма да те дърпат за ръкава и да ти искат пари и цигара. И да сипят клетви, ако не получат. Ако имаш късмет, няма да се засечеш с бъркащите в кофата или с крачещите с бутилка бира. Държавата не иска да се пуши. Държавата обаче дава да се пие бира по всичките си улици.
И най-вече - в центъра на столицата. Тук може всичко - протести без разрешение, отводняване след бирата в градинските храсти, фучене на мотори във всякакви часове.
Улицата е път за всички. И се срещат хората, и се разминават, и се дръпват, и се усмихват, и си дават път на пешеходната пътека - и не си дават път. На улицата не й липсва и хорото. "София диша" в няколкото си последователно затваряни улици - не че диша, така е думата, защото за това се дават европейски пари. Иначе - и шуми, и люпи семки, и пие бира. Всичко трябва да е в центъра. И хорото. Събитието "София диша" диша за сметка на живеещите в центъра. Парковете не могат да дишат по европейски, защото и без това си дишат. Така сигурно мислят организаторите.
Ама улицата среща човек с човек. Не е само с минуси, тая софийска улица... Ето, Иван Налбантов и Петър Берон вървят един срещу друг. И се спират, ръцете им по мъжки се здрависват, лицата и на двамата светват.
- Как си - пита Берон.
- Жив съм - засмива се обичаният от хората талантлив Налбантов.
И като ги гледа човек отстрани, разбира какво злато е радостта. И че го има. Че има усмивки на улицата.
Но ти трябват сили, за да обърнеш гръб на грубостта, на нищетата, на пренебрежението и очуканите тротоари, на кофите с боклук... На фактите, които улицата потвърждава - все по-малко хора си купуват достатъчно хляб, не купуват, не-е-е, въздъхва продавачката, все повече хора отминават вестникарската будка, все повече отместват искания вестник и купуват най-евтиния. Избор по задължение. Все повече млади хора окупират градинките, качват краката си по пейките, пият бира, водка, мастика. Никой не се интересува какво говори и как се движи улицата. Някой да е глобен, че псува? Или че блъска? Или че крещи? Къде го онзи пазач от "Любимец 13" - да къса талонче, ако прекрачиш границата на реда. Редът отиде на кино.
Какво да си кажем? Ами... внимавайте, когато вървите по улицата. Пазете се. И дано срещнете приятел, който да се усмихне, щом ви види. Дано нещо поддържа духа ви, та да се радвате на дръвчетата, стъпили в края на тротоара, да се радвате на децата, които гукат в количките. На майките, които лавират по тротоари и пешеходни пътеки. На жените, на тия красиви българки, една от друга по-чаровни. Мъжете пак са привилегировани - топличко е и женската красота пее с токчета по улицата. Все нещо да я превърне в петолиние и да събуди гъвкавото движение на нотите...