За Левски и православните скотове

Нещо ме засърбя езикът и много се почудих, но го споделих с един приятел и той ме погледна с възторг и почуда и тогава реших да го споделя. Предлагам на държавния протокол, или на който отговаря там за тези неща, пред Паметника на Васил Левски в столицата да има денонощен караул от гвардейци. Апостолът на свободата заслужава това внимание и това преклонение. След като изгубихме костите му, сме длъжни поне да се покланяме пред бесилото.
Защо пред президентството, една институция с неясни функции и често заемана от хора със съмнителни морални качества, могат да стоят гвардейци, а пред Паметника на Дякона да няма почетен караул?! Нима Васил Левски е с по-нисък сан от Росен Плевнелиев? Или който и да е друг...
Въобще с паметта към националните стойности сме я закъсали здравата. Което подсказва, че май нямаме национални стойности. Не че няма, а просто сме свикнали да не ги забелязваме. Което е отвратително на фона на вечното ни мърморене за това в каква скапана държава живеем. После се чудим защо децата ни бягат в пустата чужбина. Определението "пустата" идва от "пустота". Само дето пустота е тук, а не навън. Питайте децата си! Защото в "пустата чужбина" обичат героите си и пазят и почитат имената на героите си. Докато Васил Левски за нас е две дати. Тази на смъртта и рождението му. Когато политиците леят сълзи като круши и повтарят като мантра: "Ти и днес си ни нужен Апостоле!"
През останалото време я карат като Димитър Общи, който обра орханийската поща.
Де да беше само орханийската поща...
В градеца К. има квартал на името на Васил Левски. Един от талантливите скулптори в градеца направи много добър бюст на Апостола, който беше поставен в началото на парка. От години ритуалът е един и същ - идва кметът, чете  слово, писано от друг, два класа от близкото училище се замерят със снакс, а двадесетина чиновници от общината отегчено потропват и гледат часовника си, защото са решили след мероприятието да ходят "на кафе". "Ти и днес си ни нужен Апостоле!" - произнася вдъхновено кметът и всички облекчено се пръскат по близките кафенета.
Страшното в днешно време е всеобщото двуличие. Още по-страшното е, че го правим вече несъзнателно. Просто защото вече така е прието. Ако не го правим, ще ни се смеят, ще ни приемат за чудаци, още по-лошо - ще ни сметнат за откачалки. Което в обществото вече е като мръсен белег, като душевен трипер. А за разлика от физическия трипер душевният е опасен за махалата. Тя, махалата, такива работи не прощава. Сега се сещам, че някога бях написал едно есе "Цветя за махалата", което завършваше така: "Сбогом махала!" - тогава бях толкова млад и вярвах, че мога да изляза завинаги от Махалата и да тръгна към Отечеството си. Поне големият български поет Иван Динков ми подсказваше такава възможност. Днес знам само това - вече не съм в Махалата, но още съм много далеч от Отечеството. Даже се питам има ли го това Отечество... И с кого живея в него?! Защото Отечеството не е само "високи сини планини", а и хората, които са около тебе.
И паметниците...
Затова съвсем сериозно предлагам гвардейците да отдават почит от името на целия български народ на Васил Левски. Апостола го заслужава, а и тяхната дейност ще получи още по-голяма значимост. Смисълът на тяхната дейност е да представляват нашата синовна признателност. Значи ние сме в пълното си право да им казваме на кого да я изказват. Е, аз казвам и съм уверен, че българският народ ще бъде съгласен с мен.
Защото признателността е качество, което ни прави човеци. А признателността пред Левски е качество, което ни прави народ. Нещо, което забравихме през последните десетилетия. Ние забравихме, че сме един народ. И това много ни личи. Живеем като врагове. Може би и заради това не ни се иска да си спомняме за Левски. За да не ни спомня, че сме една кръв, един род.
Ами какви сме тогава? "Православни скотове", както каза друг мъж от онова време - Христо Ботев.
Такива работи...