Виражите на диктатора
Как Вашингтон се крие зад лицемерната риторика за човешки права
/ брой: 121
Този път Ислам Каримов не уцели момента. Беше стегнал куфарите за далечен трип - до Чикаго, за участие в срещата на НАТО, за която беше получил покана, каквато имаха също лидерите на общо 60 държави, между които Русия, Китай, Индия и републиките от Централна Азия. Но те не се отзоваха. Силното му желание да покаже колко е значим и важен за алианса обаче не бе подкрепено от американска страна. Каримов бе замислил поредната пиар акция за укрепване на своя режим, който правозащитните организации смятат за един от най-репресивните в света. Бившият първи секретар на Узбекската компартия и от 1990 г. несменяем президент на централноазиатската република разбра овреме, че Обама няма да го приеме - което настоятелно искаше - за разговор на четири очи. За разлика от лидерите на другите републики от Централна Азия отношенията на Каримов с Белия дом са по-специални - диктаторът умело търгува стратегическото географско положение на Узбекистан, който има 135-километрова граница с Афганистан и богати залежи на уран и природен газ, срещу солидни финансови дивиденти и закрила. На тази цел служи и съгласието му за изграждането на американската военна база в Ханабад. Повратливият и вечно оцеляващ президент, въпреки неимоверните усилия и хитри ходове, този път се оказа губещ. В Белия дом прецениха, въпреки порасналата значимост на Ташкент в плановете на САЩ в района, че Каримов не е най-подходящата политическа фигура за официални контакти в годината на президентските избори в САЩ. Заради наложения в международните среди негов образ на безскрупулен политик. Разбирайки, че среща насаме с Обама няма да има, той последва колегите си и обяви, че в Чикаго ще го представлява външният му министър.
На свой ред Обама дори и не се опита да прикрие целите си - да се представи като успешен политик, приключил с двете войни - в Ирак и в Афганистан, и заедно с това да демонстрира чрез високите си гости в родния му град край езерото Мичиган външна подкрепа за предизборната си кампания.
Хората на Каримов направиха всичко, което бе по възможностите им да осигурят на своя шеф среща с Обама. За техните усилия говори фактът, че те привлякоха в помощ за каузата си и Американо-узбекската търговска камара, от която изпратиха писмо, адресирано до Белия дом. В него Керълайн Лем, председател на камарата, представя Узбекистан като "икономически процъфтяваща и политически стабилна страна и важен стратегически партньор на САЩ, верен на идеите на мира и сигурността в района". Американо-узбекската търговска камара е влиятелен адвокат както на Ташкент, така и на бизнес интересите на Вашингтон в авторитарната държава, а също и на ангажираните с войната в Афганистан американски производители на оръжия и доставчици на Пентагона. Сред тях са два от най-важните снабдители на военното ведомство - "Локхийд Мартин" и "Боинг", които през 2010 г. са изпълнили поръчки съответно за 35.8 милиарда и за 19.4 милиарда долара. Членове на Американо-узбекската търговска камара са също строителят на хеликоптери "Сикорски", комуникационната компания "Харис корпорейшън", "Дженеръл Илектрик" и "Ханиуел" - най-големият в света доставчик на системи за авиацията и космоса. Очевидно и тази намеса не бе достатъчна, за да се изпълни условието на Каримов да отиде в Чикаго, но само ако бъде приет от Обама. Засега официалната му реабилитация се отлага. Което не се случва за първи път. Срещу режима му след жестоко потушения през есента на 2005 г. Андижански бунт имаше санкции от страна на Европейския съюз. От кумова срама и от Вашингтон заговориха за човешки права. Последва закриване на базата на САЩ в Ханабад, използвана за снабдяване на войските в Афганистан. Но "натискът" срещу режима в Ташкент не бе задълго. С бързия си рефлекс, докато във Вашингтон се усетят, той рязко бе вече завил към Русия. Много скоро след това пак разреши транзита на товари за американските войски, базата в Ханабад заработи отново и санкциите на ЕС бяха отменени.
Конюнктурата на световната политическа сцена не е константна величина. Както и двойнствената и ненадейно сменяща векторите си политика на Каримов. На последната среща на високо равнище на Организацията на договора за колективна сигурност (ОДКС) в края на миналия декември в Москва например за първи път от доста години узбекистанският президент взе участие и се подписа под договореността държавите от ОДСК да допускат на своя територия бази на трети страни само със съгласието на останалите партньори от организацията. Така американците, които доскоро ухажваха Узбекистан и Таджикистан за разполагането на свои бази, вече ще искат съгласието и на другите страни от ОДКС - Армения, Беларус, Казахстан, Киргизстан и Русия. В случая Каримов очевидно бе размислил, отчитайки, че ще бъде по-сигурен и по-спокоен пред лицето на пълзящата агресия на ислямските фундаменталисти от Афганистан, ако в даден критичен момент той може да разчита на помощта на партньорите от ОДКС.
След като не получи от Белия дом очакваното по-специално отношение към неговата особа, Каримов вероятно замисля как да вземе поредния си политически завой. В Чикаго алиансът обсъди изтеглянето си от Афганистан, което най-вероятно ще стане през историческия мост на дружбата на Амударя на границата между Афганистан и Узбекистан, откъдето безславно се изтегли преди 23 години съветската армия. Ташкент ще има своята важна роля в този сложен процес. А САЩ, независимо от това кой ще е следващият президент, ще имат отново работа с несменяемия Ислам Каримов.
Държавният секретар на САЩ Хилари Клинтън в приятелска беседа с узбекистанския президент Ислам Каримов