Заветът на Архимандрит Максим Райкович

"Няма нищо по-прекрасно от това да даваш щастие на хората." Невероятно лесна за разбиране е философията на великия немски композитор Лудвиг ван Бетовен (1770-1827), но важното е изкуството да я материализираш. На такива съждения навежда житейският път на сънародника ни от пантеона на българската възрожденска интелигенция, роденият през 1801 г. в Дряново Минчо - Максим Райкович. Бащата Райко Крински е почтен земеделец, с особена любов към овощарството. Любящ баща, амбицията му е да възпита в сина си любов към труда и отечеството. Минчо първоначално учи в килийното училище в Дряново. Едновременно, не без въздействието на родителите си, се ориентира към абаджийството. Същевременно надделява любовта към книгата. Когато навлиза в юношеската си възраст, около 15-годишен, остава сирак - без баща. При създалата се ситуация Минчо решава да продължи образованието си в духовната сфера. Тъкмо тогава постъпва в Преображенския манастир (1819 г.), където е

подстриган за монах

и приема духовното име Максим. Тук освен книги с духовно съдържание, ползва и светска литература. При широкия достъп в черковния свят не му се нрави обаче обстоятелството в черквата да се чува само гръцки език. Факт, който го провокира да се заеме сериозно с борба срещу гърцизма. Позиция, която отстоява пожизнено.
Около 1832 г. става учител и свещеник в Лясковец. В откритото училище учат основно български език, при службата в църквата Максим също си служи само на славянобългарски език и като резултат влиянието на гръцкия език намалява, в това число и в района на Горна Оряховица. По това време, около 1832 г., монашеското братство избира, а търновският митрополит одобрява избора на Максим за игумен на Плачковския манастир и му дават титлата архимандрит. На практика той се включва активно в църковно-националната борба. Обхванат от революционния дух, през 1835 г. става съпричастен към Велчовата завера, където се запознава с една от водещите личности във формацията Георги Мамарчев. Заради това му участие е арестуван, но на път за търновския конак успява да избяга и дълго време се укрива. Предполага се, че през този период на неизвестност е пребивавал в Сопотския манастир "Св. Спас". Отново се връща в Лясковския манастир и около 1842 г. тук приема Неофит Бозвели и двамата стават верни съратници в църковно-националната борба.
Разчитащ на подкрепата от българското население, Максим с още по-голям замах засилва борбата в просветното движение и църковно-националните борби като игумен в Петропавловския манастир. Засиленото участие на Максим

в отстояване на българщината

довежда до засилено преследване от турската власт, съпроводено със злостни клевети и обявяването му за бунтовник, подготвящ въстание. При надвисналата опасност за живота му той е принуден да емигрира - първоначално от 1844 г. в Сърбия, където престоява до 1846 г. За броено време до 1849 г. е в Браила, след което се установява в Галац до края на живота си през 1874 г. Времето, при което заедно с напредване на възрастта "градусът" на стремежа да бъде колкото се може по-полезен също нараства. Неговото убеждение е, че за съхраняване на българщината особено място заема и е потребно изграждането на български училища и църкви - институции за почитане на родния език и национална култура. За постигане на тези цели, преодолявайки многото формалности и съпротиви, в това число и от румънските власти, в крайна сметка успява и през 1860 г. е разрешено, а през 1869 г. е открито Българското училище в Галац. По въпросите за просвещението на българите в Галац Максим Райкович е подпомогнат от учителите в българското училище Тончо Мутевски от Троян, Драган Ганчев от Провадия, Стефан Изворски от Котел и др., както и с финансовата помощ от карловеца търговец Евлоги Георгиев, припомня проф. Пенчо Далев.
В началото на Кримската война през 1853 г. Максим се записва доброволец в руската армия. Взема участие в сраженията при Севастопол. Известно време е на служба в руската военна болница. Удостоен е от руския император със
 
златен кръст за храброст

След войната Максим Райкович се връща в Галац. Калесаното с боен опит духовно лице Максим става още по-настъпателен в оказване помощ за издигане самочувствието на сънародниците си в емиграция. При замислената през 1857 г. идея от Г.С. Раковски да основе българско "Дружество словестности за просвета на българския народ", първият, от когото е потърсил съдействие, е Максим Райкович. И го получава. За което и Раковски изказва своята благодарност. И впоследствие, обикаляйки страната, Раковски няколко пъти е в Галац на срещи с възрожденския деец от Дряново.
А документалистът от Дряново проф. Пенчо Далев съобщава, че на тайно заседание, в присъствието на Стефан Караджа, Хаджи Димитър и отец Максим Райкович, при обсъждане план за освобождението на България, по доклад на Раковски, за предводител на комитета в Галац е определен архимандрит Максим Райкович. Във възрожденската летопис има податка, че Максим се е срещал в Галац с Апостола на свободата Васил Левски през 1869 г., когато се отправя за отечеството за създаването на комитетската организация в България.
Впечатляващо е духовното завещание приживе от Максим, датирано към 13 януари 1873 г. в Галац, с което дарява средства за изграждане на български училища и църкви. И понеже в изказа му звучи пословичното родолюбие, макар че цитирам само част от този документ, предлагам го в оригинал:
"Долуподписаний смирен раб Божий, Архимандрит Максим Райкович, като угаждам да приближава конецът на живота ми, бързам догдето имам здрави размишленията си, да извърша и последните си християнски и народополезни длъжности...
Обявявам

какво съм подарил и броил на живота си

500 петстотин жълтици австрийски, които се употребиха в построението на Българската народна църква "Св. Панталеймон" в Галац.
Понеже... бидох награден от Императора Александра Николаевича господар всерусийского със златен нагръден кръст, и понеже... останах под императорското покровителство, за това моля покорно честното Руското императорско консулство в Галац да благоволи да има надзорът за точното изпълнение на завещанието ми.
...Умолявам почит. г-н Евлогий Георгиев, търговец от Галац, когото определям главен мой душенастоятел... да призове и другите мои душенастоятели: В. Добрович, Н. Михайлов и И.Х. Аврамова, които умолявам и задължавам снисходително да ми разпореждат наредбите, парите и вещите, според както гласи настоящето мое духовно завещание, което никой, без изключение духовен, военен или мирски няма право да дръзне да наруши нито една черта от разпорежданията ми.
Обявявам какво имам у Прокопия Прокопиев, сарафин в Галац, 300 жълтици австрийски, дадени под лихва по 10% на годината.
...имам у Г. Евлогия Георгиев 1600 жълтици австрийски, дадени под лихва 8% на година: и тъй всичкий ми капитал се състои от 1900 жълтици, които ще се разпореди по следющий начин:
1-о, 100 жълтици австр. да се употребят за погребението ми...
2-о, 200 жълтици австр. подарявам на народното училище в Търновското окръжие в България.
3-о, 450 жълтици австр. да се дадат на Българското народно училище в Галац, което се намира при Българската църква "Св. Панталеймон".
4-о, 500 жълтици австр. да се дадат на народното училище в родното ми село Дряново в Търновското окръжие в България. От тия пари 250 ще бъдат за мъжкото училище, 250 - за девическото.
5-о, 200 жълтици австр. да се дадат на Търновското девическо училище в България.
6-о, 250 жълтици австр. да се дадат на първа българска гимназия или семинария, или друго висше народно училище, което би се учредило най-скоро в България,

в който град или село би било...

7-о, 100 жълтици австр. ще се дадат на сродниците ми...
Настоящето мое завещание е писано според желанието ми и добрата ми воля и за уверение подписвам се саморъчно с притежание на печатът си; направи се на два екземпляра, от които и двата потвърдени от тукашното честно Руско консулство, моето покровителство, единий остава да се пази в архивите му, а вторий задържам аз.
Архимандрит: Максим Райкович
Свидетели: Гавраил Г. Аврамов
           Атанас Михайлов"
Архимандрит Максим Райкович умира на 25 февруари 1874 г. на чужда земя в град Галац, Румъния. Гробът му се намира в двора на местната църква "Св. Панталеймон", където той служи в последните си години.
Признателните съграждани на възрожденския деец издигат негов бюст-паметник, а от 1896 г. местното Дряновско училище носи неговото име.
Времето неумолимо лети. Историята се обогатява с нови дела и имена. Даденост валидна и за дряновци, за които архимандрит Максим, освен спомен е и гордост със завета му да не се жалят труд и средства за просвета, наука и култура, за съхраняване на българщината.


Архимандрит Максим Райкович

Сградата на Дряновското училище "Максим Райкович", построено през 1895-1898 г. с даренията и заем, изтеглен от общината

Нов бюст-паметник на Максим Райкович в двора на дряновското класно училище. Паметникът е дело на хасковския скулптор Иван Парасков