Едно е да пишеш, друго да превеждаш

"Публицистиката е фронтова професия. За нея няма нито мир, нито примирие. Добрият публицист е винаги нащрек, винаги зает да смазва или затяга една или друга бурма в нашия обществен механизъм. Николай Хайтов"

Преди около 30 години трябваше да предложа за авторизация взетата от мене психографска анкета на тема: Как се пише публицистика, от Николай Хайтов в неговия дом на ул. "Латинка" 15 в столицата. Бяхме се уговорили да се срещнем в дома на известния писател, за да "хвърли око" върху текста на анкетата. Отидохме заедно с фотографа на в. "Работническо дело" - Георги Панамски, който бе обещал да направи няколко портретни снимки на Хайтов за предстоящото издание на книгата ми с психографски анкети "Магията на словото". След дълго лутане из пресечните малки улички на "аристократичния" кв. "Изток" най-после се озовахме на "Латинка" 15, където на стълбището ни посрещна самият Хайтов. Казваме:
- Добър вечер.
- Ха добре дошли - отвръща той и ни повежда нагоре. Облечен е в светлосива жилетка, с разкопчана спортна риза.
- Водя със себе си и фотограф. Нали в това няма нищо лошо? - питам за всеки случай, за да спазя професионалния етикет.
- Щом е дошъл, няма да го връщаме я човека - отвръща Хайтов.
- Довел съм професионалист, който снима само държавни глави - казвам на шега.
- Ами нищо. Може да станем някой ден и държавна глава - смее се Хайтов. - Всичко се случва на този свят. И това може да се случи.
Влизаме в дома на писателя, осветен от ажурна светлина, която му придава особена мекота и уют. Освен тежката мебелировка, в него има едно старинно кресло, люлеещ се стол - стил ампир, един комод с телевизор, голяма икона под прозореца, а до нея - светилници и други битовизми.
Ръкуваме се с любезния домакин и с неговата съпруга Жени Божилова. Разполагаме се около ниската салонна масичка, оградена от двете страни с два дивана. Нещо като малка крепост в дома на автора на "Диви разкази". През това време Г. Панамски непрекъснато снима, с нацелен в Н. Хайтов фотоапарат. В кратките паузи се чуват само изстрелите на неговия "Канон". Казвам:
- Вие предложихте да доработите анкетата, да я допълните, но ми се иска да поспоря с вас, да не се съглася с вашето предложение.
- Добре, да поспорим - казва Хайтов.
- Има едно неписано правило при подобен вид анкети - те да бъдат импровизирани. Защото преосмислянето на нещата, на фактите, вече я отдалечава от автентичността, внася премислените съображения на автора. Затова съм против подобно авторизиране. Това условие за автентичност на психографската анкета поставя още акад. Михаил Арнаудов. И аз съм се стремил да го спазя на всяка цена. Едно изключение съм направил само в анкетата с акад. Владимир Топенчаров. Единствен само той извърши някои незначителни редакторски поправки върху текста на психографската анкета с него.
- Анкетата би могла да върви и тъй, както е направена. В нея няма нищо сбъркано. Но едно е да говориш, друго е да пишеш.
- Всичко е възпроизведено от магнетофона "мотамо". Няма редакторски намеси.
- Не се съмнявам. Но като започна да чета туй, което съм говорил, виждам, че някои неща не са казани както трябва.
- Какво означава това "както трябва"?
- Фразата не е изчистена, не стои добре. Думите не живеят писано, а говорено.
- Мисля, че е говорено добре.
- Говорено, ама не писано. Ето тук съм казал (Н. Хайтов сочи ръкописа на анкетата), че обичам България. Като видят това, хората ще кажат: "Е, и какво като я обича". По-добре е да стане направо: "Първата основа е родолюбието", без това самоизхвалване.
- Добре. Ще отбележа това. След тази редакторска поправка вече, вярвам, ще се съгласите да не авторизирате анкетата.
- Ще се съглася, ама трябва да се направят и други поправки като тази, а пък няма време. Ето, утре заминавам за Гърция. Ще мога да ги направя чак като се върна след десетина дни.
- Мисля, че можете да оставите анкетата така - да не я "интелектуализирате", да не я изглаждате, защото в сравнение с останалите тя ще стои като чуждо тяло. Ще се получи разнобой.
- Няма да се получи, ама няма време. А тука съм ви нагласил мои редакторски оригинали. Нагласил съм десетина страници. Вземете ги всичките и си изберете от тях за илюстрация каквото ви хареса.
- Благодаря. Ще поискам и един автограф, една ваша мисъл за публицистиката.
- Ами да - Хайтов взема листа с изписаната на него мисъл. - По-добре от това и да искам, сега не мога да го кажа.
Взема флумастъра и написва върху картончето: "Публицистиката е фронтова професия. За нея няма нито мир, нито примирие. Добрият публицист е винаги нащрек, винаги зает да смазва или затяга една или друга бурма в нашия обществен механизъм. Н. Хайтов"
- А сега да предоставим възможност и на фотографа да поработи върху портрета на публициста - предлагам аз.
Н. Хайтов сяда от другата страна на масичката за по-голяма "фотогеничност" пред Георги Панамски. Докато разговаряме, ръкомаха живо с ръце. Разказвам за намерението на фотографа да направи галерия от портрети на български писатели и публицисти за техния интимен и човешки свят.
- Това е интересно - казва Хайтов. - Аз някъде съм писал за фотопублицистиката, писал съм нещо. Интересно е със средството на фотографията да проникнеш в духовния свят на човека, да го покажеш наяве. Интересно, но и трудно, защото всеки човек позира. Крие себе си. Човекът е като таралеж, колкото се мъчиш да го видиш как изглежда отвътре, той толкова повече се свива и наостря. Трябва да го издебнеш, че да му видиш отдолу краката.
- Сложен е човекът като душевност, като същност - казвам.
- Ами - сложен. Нищо сложно няма в него. Лесно е да го разбереш, стига да се вгледаш в него. За да го опознаеш най-добре, е хубаво да четеш история. И нищо не ме привлича в свободното ми време тъй, както четенето на история. От историята опознаваш човека. Виждаш го все едно протегнат като звяр през вековете, през времето - с всичките му страсти, инстинкти и нагони. От историята опознаваш и себе си. Тя е точна мярка, от която не можеш да избягаш. Да вземем за пример българина. Както и да го гледаме, накъдето и да го въртим, в своето минало той се проявява със своя характер, както и днес. Това са черти на неговата етническа същност, които са "зададени" генетично.
Докато разговаряме, влиза съпругата на Н. Хайтов - Жени Божилова.
- Много лесно и приятно е да си писател, нали? - казва тя. - Правят ти снимки, а ти размишляваш умно, на глас.
- Е, не е така - възразява Хайтов.
- Друго е да си преводач - казва Жени. - Преводачеството е хоби, а писателството е друго.
- Може би имате някакво основание - намесвам се в спора и аз. - Вчера срещнах моя колега от университета, преводача на "Сто години самота" на Габриел Гарсия Маркес, и разговарях с него. Та той казва: "Вече спирам да превеждам. Искам да напиша нещо свое. Преводачеството е неблагодарна работа. Нямаш мира. Все търсиш, мислиш как да изразиш някоя фраза, някоя конструкция, да я откриеш с нейното най-адекватно съдържание." Така е, но все пак нали преводачът живее с творбата. Това е своего рода вид писателство.
- Да, - казва Жени. - Ти живееш с езика, с героите на автора, съпреживяваш, но е друго. Сега преведох, да речем, есетата на Вирджиния Улф. Но това е една наистина изнурителна и неблагодарна работа, докато писателството е друго...

Жени Божилова и Николай Хайтов
Снимка Иво Хаджимишев