Държава за обичане или за подигравка

Все повече изпитваме необходимост да си задаваме въпроса каква държава е България - за обичане или за подигравка. Ето например държавата отпусна на пострадалите от земетресението по 325 лв. Няма никаква индикация по какви критерии държавните началници са определили точно тази сума. Просто ей тъй, на калпак. На Генчо му паднал коминът и тези пари ще му стигнат за нов. Обаче на Пенчо му е паднал покривът и там ще трябват пет пъти повече за препокриване на къщата.
Този, който е определил сумичката за компенсиране на щетите от земетръса, очевидно не знае, че торба цимент струва 5 лв., една тухла струва 60 ст., една 4-метрова греда е между 14 и 16 лв., кубик дървен материал надхвърля 300 лв. Хайде сега да видим колко пари ще трябват за 1 кубик пясък, за филц, за керемиди и колко да се транспортират. А колко ще трябва да се плати за труд?
Всекиму е ясно, че селянинът с пропуканата къща няма да хукне да наема фирма, която да му извърши ремонта. Защото му е скъпо. Всичко ще си прави сам и с помощта на комшии и роднини. Естествено, че за разходите няма да има фактура, никакъв друг фискален документ. Затова благодушно отпуснатите от държавата 325 лв. са една  подигравка с многострадалния българин.
Тази подигравка не ни е за пръв път. Тя е подигравка не само с отделния гражданин на нашата държава. Това е подигравка със самата държава. Нека да си спомним какъв беше основният мотив за ликвидиране на Българската народна армия. Тогава беше казано, че страната ни е бедна и не може да издържа голяма армия. Днес се питаме - държавата ни, която е още по-бедна оттогава, защо хвърля луди пари за издържане на военен контингент в чужбина. На този въпрос всички отговори са подигравка с нашето национално чувство.
По същия начин можем да си задаваме въпроси, на които няма да получим отговор. Защо беше ликвидирана оръжейната индустрия? Защо бе ликвидирано селското стопанство? Защо бе зачеркната икономиката на социалистическата държава? Защо всяко търсене на пари за социални нужди е свързано с уволнения, съкращения, свиване на производства и с голи обещания за разкриване на нови работни места? Да не говорим за металургията, за рудодобива, за енергетиката, науката и за още един куп достойнства на българската държава, които я правеха силна. Точно тези достойнства ни носеха желязно здравеопазване, перфектна просвета и образование, все по-известна по света българска култура. Това за обичане ли беше, или за подигравка?
Много пъти в последните 1-2 години отбелязвахме намесата на Америка във всички наши вътрешни дела - икономически, политически, социални и каквито се сетим още. Един посланик, когото Вашингтон най-сетне реши да си прибере, заяви на изпроводяк, че много обича българската държава, защото тя искала да бъде такава, каквато правителството на САЩ определя. Ето това не е ли подигравка? Това не е ли обругаване на нашето национално самочувствие, на нашето желание да имаме авторитетен глас в Европа и в света? Това не е ли още една стъпка за смачкването на българския народ и неговото самочувствие, за чалгаризацията на нашата нация, за омаловажаване на всичко, което сме дали на света?
Трябва ли българите да продължават да дават разни неща на света като компютъра, като гражданската авиация, като огромните открития в областта на металургията, или е време да се запитаме какво даваме на себе си. И основният въпрос си остава - можем ли да се гордеем с такава държава днес и да понасяме подигравките за нашето нищожно държавно управление?