Човек не може да живее без вяра

Теодора ДИМОВА е родена на 19 септември 1960 г. в София. Дъщеря е на големия български писател Димитър Димов. Завършва английска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работи като редактор в програма "Христо Ботев" на Българското национално радио. Участвала е в международни уъркшопове по драматургия във Варна, Охрид и Будапеща. Специализирала е в Royal Court Theatre Лондон.
 Автор е на пиесите "Без кожа", "Змийско мляко", "Любовници", "Кучката", "Игрила", поставяни в български и чужди театри. Нейни са романите "Емине" (2001), "Майките" (2005), "Адриана" (2007), "Марма, Мариам" (2010).
През 2004 г. романът й "Майките" печели голямата награда на конкурса "Развитие". В 2006 г. за същия роман получава Голямата награда за източноевропейска литература на KulturKontakt и Wieser Verlag - Австрия.
"Майките" е издаден на немски, френски,     словенски, полски, чешки, италиански и унгарски. "Адриана" излиза през 2008 г. във Франция, издаден от Editions des Syrtes. "Марма, Мариам" спечели през юни 2010 наградата за съвременна литература " Хр.Г. Данов".

- Неотдавна излезе новият ви роман "Марма, Мариам". Защо написахте тази книга?
- Написването на тази книга беше един много дълъг процес. Мога да кажа, че през цялото време съм вървяла всъщност именно към тази книга, че всички пиеси, всички романи до този момент са били подготовка именно за "Марма, Мариам". Написах тази книга като знак на несъгласие в невежеството, с което съм израснала. Моето поколение израснахме в пълно невежество по отношение на православната ни вяра. Невежеството никога не може да бъде докрай наваксано, разбира се, така, както първите седем години не могат да бъдат изживяни повторно. Пропуските в тях винаги, в един или друг момент, ще си проличат. Най- страшното е, че предадохме това невежество и на децата си. Те пък ще го предадат на своите деца. Мисля, че именно това е най-страшната последица от тоталитарния режим - разкъсването на връзката между Църквата и хората, обгръщането ни в това религиозно невежество, откъсването ни от вярата, предаването на безверието на нашите деца.
- Казвате, че чрез този роман се връщате към вярата, че преосмисляте своя личен живот. Така ли е?
- Да, така. Човек не може да живее без вяра. Човекът е създаден, за да вярва в своя Създател. Без тази вяра той се чувства полуинвалид, полусирак. Като че ли живее наполовина, защото нищо не може да му открие дълбокия смисъл на неговото съществуване, а без този смисъл животът му изгубва блясъка си.
- С какво ви привлича образът на Спасителя?
- Безброй много книги са изписани за Неговия образ. Аз винаги цитирам една мисъл на Тертулиан, която ми е изключително близка - човешката душа поначало е християнска. Тя жадува, тя гладува, тя копнее за Христос. Тя Го разпознава, още преди да Го познава. Най-важното събитие в живота на всеки от нас е именно срещата с Него. Той неминуемо се среща с всеки от нас и Той оставя на нашата съвест и на нашата воля да бъдем будни по време на тази среща ли да заспим, или да имаме много работа, или много други по-важни ангажименти и да не можем да отидем на Неговата трапеза.
- Какво мислите за добротата?
- Животът на един вярващ човек става много по-труден, защото вярата изисква ежедневни, а може би и ежеминутни усилия да постъпваш според Неговите заповеди, което е много, много трудно в нашия свят. Ние полагаме усилия и се спъваме, и пропадаме в тези усилия, това е истината и няма защо да я крием. Отношенията между хората в България са точно обратните на Христовите заповеди. Като че ли сме все още езическа територия, недокосната от християнското учение. Но затова пък предизвикателството към вярващите е още по-голямо тук, сега.
- А за човешкото зло?
- Злото е кресливо, гръмогласно, самонадеяно, с много високо мнение за себе си, самолюбиво, самодоволно, самолюбуващо се... дайте си сметка кога за последен път сте видели един действително скромен човек, кога за последен път сте видели един деликатен, кротък човек... който да не страда от логорея, който да не ругае отсъстващите, който да не се оплаква от близките и от приятелите си, и от колегите си, и от държавата си, който да не злорадства и да не се присмива (според думите на една молитва) на греха на брат си...
- За обичта и омразата?
- Св. Силуан Атонски говори за любовта към враговете, за тази абсурдна на пръв поглед Христова заповед. Той казва, че ние сме безсилни и немощни да я изпълним сами. Но пък, от друга страна, тя е лакмус за това дали изобщо в себе си имаме любов. Дали имаме любов или фарисейски квас.
- За изцелението на душата?
- Изцелението на душата може да дойде само когато тя осъзнае своята пълнота, своята цялостност, своята ненакърненост, своя дълбок смисъл. Мисля, че това е и целта на всеки човешки живот.
 - Какво мислите за бездуховността, за нравственото пропадане в българското общество? 
- За това нравствено пропадане не са виновни нито преходът, нито тоталитаризмът, нито турското робство... има според мен някаква дълбока сгрешеност в националната ни психика, не бих я нарекла точно уродливост, но някаква тотална сбърканост или недостатъчност, която се проявява на всички нива. Най-общо казано - липсата на мащаб, на магистралност. Най-важното е някак да оцелеем физически, това е крайната, единствената, най-бляскавата, най-хуманната цел за нас, българите. Физическото оцеляване е важното, останалото е съвсем не по нашите възможности и воля, а и за какво ни е. Такова снишаване, такова вглеждане в земята, в материалното, такова забиване на главата и ноктите в калта, такава духовна парализа, която се оказва заразна и доста удобна. Съвестта е приятно приспана, моралният закон вътре във всеки от нас доволно потъпкан, целите на живота са явни, осезаеми, близки както по времето на развития социализъм - коли, апартаменти, обзавеждане, децата в чужбина - и какво повече. С това животът се изчерпва. Започват да се появяват хумункулуси, все повече и повече хуманоидни същества. Наново стартира вътрешната емиграция, някакъв неосоц е на път да се появи отново.
От друга страна - все повече хора влизат в църквата. И все по-млади хора се присъединяват към нея. Липсата на автентична ценностна система ги кара да обърнат поглед към вярата. Не може дълго време да се живее в клишета, безизходица, безсмислие, еднообразие, скука. Животът без вяра е скучен, сив и безсмислен, преходен, невечен.
- Кой е според вас най-големият недостатък на българина?
- Неговото недоволство, неудовлетвореност, мрънкане, някак вроденото му нещастие, което носи със скръбен израз на лицето си.
 - А коя е неговата най-окуражаваща черта?
 - Способността за оцеляване, както казахме. Ние можем да оцеляваме при всякакви обстоятелства, помислете си само как кризата някак не ни засегна фактически, защото ние сме станали устойчиви на кризи, както станахме устойчиви към антибиотици.
- Какво пишете, върху какво работите в момента?
- Едната идея е за пиеса - рядко харесвам идеите си, по-скоро в началото те винаги ми изглеждан неизпълними и недостатъчни, но тази идея ме очарова от първия миг, в който я усетих и приласках. Още не съм започнала да пиша пиесата, но тя ще бъде за мъж и за жена, жената през цялото врме ще мълчи, мъжът през цялото време ще говори - ще говори така, както само мъжете могат да говорят пред жените - без и за миг да проумяват болката, която им причиняват, жената ще го слуша - и ще бъде наранявана все повече и повече.
- Продължавате ли да мислите, че писането е "разкървавяващо" занатие?
 - Да, за един писател писането е огромна част от живота му. Писането е винаги лично. Писането е част от самата мен. Работя със самата себе си, докато пиша. И понякога това съвсем не е безопасно.
 - Какво е според вас най-ценното нещо в човешкия живот?
 - Ще ви отговоря по възможно най-баналния, най-скучния и най-искрен начин - единственото ценно е любовта.
 - Как се отнасяте към времето като астрономическа категория?
 - Остаряването не е астрономическа категория, а духовна, остаряването е липса на дух и на смисъл, липса на път, липса на непрекъснато търсене и откриване, липса на удивление, липса на възторг. Имало е периоди от живота ми, когато съм се чувствала два, три пъти по-възрастна от действителните си години.
- В какво вярвате и на какво се надявате за бъдещето на България?
- Надеждата ми е свързана първо със създаването на духовен елит, чиято липса в момента най-яростно се усеща, на работеща средна класа, на некорумпирана политическа прослойка, на изграждането на здрава ценностна система.
- Какво бихте си пожелали за рождения ден?
- Здраве за мен и близките ми, и приятелите ми.
- Бъдете!