Познаваме ли Иван Вазов?

...Вазов не е само "Под игото", нито само "Епопея на забравените", или "Чичовци", или "Немили-недраги".
Вазов е и великолепен пътеписец и публицист, разказвач на злободневни истории и случки от всекидневието. Вазов е и критик, във всичките нюанси и разновидности на тази дума. Нему са присъщи не само патетичните дитирамби на възхвала на величавите, възпети от него битки и герои. Той има тънко чувство за злободневното, за изкривените ракурси на цивилизацията; при това владее една ирония, която леко минава в сарказъм там, където трябва.
Нека прочетем един разказ от "Драски и шарки. Очерки из столичния живот"(1895, второ издание). Както повечето работи в този сборник, и той е актуален! Дори свръхактуален!

    Бивший приятел на света и живота

    Всеки, който го познаваше отпреди две години, го помни съвсем други човек: лек, приятен и весел; винаги в разположение на духа, което заразително действаше върху другите. Г-н Бучински търсеше тогава обществото, което също го търсеше; интересуваха го всичките градски новини и всичките общи въпроси, и най-добрите мезелъци, и съдбата на Бисмарк, и даже литературата...
    Сега вече господин Бучински е съвсем различен. Той не е оня, който беше... Навел е глава към земята, все замислен, все съсредоточен, все под товара на някаква тайна съкрушителна грижа... Усмивката е избягала от лицето му, радостта не намира почва в сърцето му - тя там е чужденка - гдето се гнезди червеят на някоя вековечна мъка. Ни в общество вече, ни в кафенета, ни в градини ще се мерне. Овдовели са откъм г-на Бучински развлекателните места. Политиката му вдъхва отвращение; сякаш - и сичкият свят! А литературата?- Боже мой! Той връща назад сичките списания и вестници, които по стар навик редакторите му правят чест да му изпращат. Не му е до вестници на Бучински.
    Какво (му) има  на тоя бивший приятел на света и на живота? Какъв враждебен демон го отстранява от тях? Защо има толкова нещастен вид?
    Ония, които съдят повърхностно, казват, че г-н Бучински е жертва на някаква ипохондрия. Други уверяват - тайни домашни беди... Други мислят друго. Други пък нищо не мислят, защото се не интересуват от г-на Бучински.
    А работата е съвършено проста.
    Господин Бучински има...има...- нека да кажа смело - има нова къща на три ката, или на три етажа, както се изразяват учено софиянци.
    Новата къща на три ката - ето разрешението на загадката.
    И погледнете, както е приведен към земята, не личи ли, че на гърба му тежи товара на три ката?
    И гледа той днес своята къща и си дума:
    - В земята под тая къща, в зидовете й, в сводовете й, и в стаите й, и в покрива й зарових и здраве, и имане, и спокойствие. И откак станах стопанин на тая къща, сичките радости световни ме напуснаха и животът ми се напълни вместо с тях - с полици, с дългове неизплатими, срокове, визити на банката, залози, актове, нотариуси; с поправки, доправки, преправки, изправки; с борба с поднебесните стихии, с дъждове и снегове, с урагани, борба с подземните софийски води, които правят от избите ми езера, дето ти дохажда изкушението да се удавиш... И с калпави наематели, и с едно чудо дължимости: държавни, градски, окръжни, училищни, железнични, за вода, за боклук; и с жълти и червени хартийки, що ми носят бирници; с призовки за съд с майстори от две години насам... 
И всичко това върху моя живот, защото господин Бучински пожелал да украси столицата!
И тая къща, вместо да ме радва, ми е омразна и ужасна, като един саркофаг, в който е закопан моят душевен мир!

- - -

Но един ден гражданите и кафенетата, и улиците, и вестниците видяха пак г-на Бучински; и господин Бучински беше пак ясен и щастлив, както преди. На въпросите на слисаните си приятели той отговаряше лукаво-ухилено, като отсичаше един голям резен копривщенска луканка:
    - Няма да живея със Стара планина, я?
    Но как стана това чудо? Как успя най-после да победи всичките мъчнотии г-н Бучински? Или им привикна? Или се примири философски с положението си? Или що?
    Не, господин Бучински направи още по-добре от всичко това:
    Той продаде къщата!
    И главно, сполучливо: той зема почти половината от цената, колкото му струваше. И сега няма вече ни грижа, ни дълг. Истина, още ходи малко наведеничък към земята.
Гръбнакът му беше пречупен за всегда от тежестта на трите ката!

Далече от шапкосвалянията и интригите

Но нека видим Вазов на един излет из Стара планина. Там именно, всред красивата природа край Искъра той се настройва критично към грозното и нетърпимото в обществения живот: може да се каже, че природата изостря естетическото му сетиво, чувството му за ред и порядък от всяко естество. Природата според поета: "туря, от една страна, преграда между нея (душата) и глъчката на дребнавия свят, а от друга, повдига я по-високо, по-близо до неизследваните области на  тайното.." (Пътеписи, изд. Български писател, 1974; стр. 56)
"Заедно с естеството на мястото, заедно с образа на живота, изменя се и образът на мислите ти. А мислите стават по-светли, по-чисти, сякаш вземат нещо от живота на всичко окружающе и заедно с него  се стремят нагоре, нависоко, към небето - като тия букове и ели, както тия недостижими и задрямали в ефира върхове".(с.55)    
Вазов не може да скрие възмущението си, когато вижда, че един от спътниците му - учител-художник - е забравил да вземе принадлежностите за рисуване, докато другият, рибарят е в пълно бойно снаряжение! Цивилизацията е проникнала и тук, във  все още девствените покои на природата. Това са рекламите на една гостилница, наречена сякаш за яд на великия българин  "ЕВРОПА". "Значи и тук - изплаква той, - и тук рекламата, фалшът, в тия девствени гори!"
 Аз бягам от шума й, и от праха й, от шапкосвалянията и интригите й, а тя ме преследва и тука!..."( с. 445) 
    Но в критичното си настроение Вазов не остава безразличен и към прочетеното - от нямане какво да прави изчита всичките "ритмувани и неритмувани безсмислици"  из списанията, оставени в хижата за "просвещение" и занимание на туристите...
"Доживяхме и това чудо - подхваща авторът на "Люлякът ми замириса",- имаме декадентска поезия! Чунким се изтощихме във всички други родове поезия..."
Оставяме настрана доколко справедлив е гневът на поета, интересува ни повече острото му критическо перо:  
"О, пророк Соломоне, ти, който разбираш говора на животните, би ли разумял тоя брътвеж на словесни създания?" - изплаква ревнителят на българското слово.
И още:
"Поразява човека особено едно обстоятелство. Нашите нови писатели, с малки изключения, се мъчат да пишат тъмно, съзираш едно усилие у тях да бъдат дълбоки и мъчно разбираеми".
..."Но, заключава Вазов, обществото ни ще продължава да дава симпатиите си на тия, които изказват мислите си художествено и просто и не се силят да крият под мъглата на дълбокомислени и безсъдържателни фрази безсъдържателността  на ума  и сърцето си." 
Някак в унисон с поетовите тревоги е и една картина от същото време, от същия излет, от същата планина:
    "Шумът на реката и глухотата на вечерния час стават трагични. Духът на усамотението, на отчуждеността от света, на предвековната дивота завладява тука. На известния висок и небето бодящ обелиск*/ пак се е закрепил неподвижно орел, да нощува или да гледа кръгозора. Той стои там да почива, докато съвсем се стъмнява. Изваяните форми на стената се обезличават, сливат... цялата стена става един  намръщен и тъмен зид, който прихлупва усоята със суровата си сянка. Звездите заблещукват на тихото небе, лъхва хладен ветрец. И сега долината е грозна и шумът на Искъра се превръща в погребален стон в тъмнината, той ехти плачевно и зловещо." (стр.378,пос.съч.)
    Не е ли нарисувал Вазов себе си? Не е ли той този орел, дошъл тук да се освободи от бремето на поетическото бдение? Не долавяме ли някакво закъсняло ехо от Ботевата балада, във втори план макар, не подтекството, а в общия тон, в патоса и мелодиката? Още повече, че и обелискът, юнакът "там на Балкана" и сега е при звездите, които "заблещукват на тихото небе"; и сега е "плачевно, зловещо"...


 Ботевият паметник на Вола

И още няколко цитата, които ни разкриват поета откъм по-малко познати страни:"България, това е една райска градина, из която вървим мижешком, една обетована земя, в която живеем скудно".
    "На оня, комуто се иска да бъде или се мисли за поет, който може да знае наизуст целия Шекспир, а не се сеща, когато се изкачи на един връх, да вдигне в благоговейнно възхищение ръце към небето, към Оня дивен Поет, Който е създал величествения Космос, ще кажем, че той не е роден за поет."   
"Само една велика вяра, неизвестна на нашето време, е способна да внуши подобно свръхчовешко мъжество и упорство" (За свети Иван Рилски)
    "Поклонниците на свети Ивана, които едно време посрещахме, като че идват от Америка, разказваха ни само за обителта на великия пустинник, но нищо за пустинята. Те помнеха чудесата на рилския чудотворец, но бяха пропуснали да видят чудесата на Бога - самата Рила."

     ...И мен огромна смути тревога:
      В тоя миг, помня, усетих Бога!

  (Из "Великата Рилска пустиня" и други произведения)