Михаил Хаджимишев посвети живота си на българската опера

Михаил Хаджимишев (1914-1987) бе сред водещите режисьори у нас от 50-те до края на 70-те г. на ХХ век. Освен в Софийската опера, в която бе на щат от 40-те години до пенсионирането си, той работи активно и плодотворно и за останалите български музикални театри - от водещите в Русе, Пловдив и Варна до тези в Бургас, Враца, Сливен, Благоевград. И навсякъде остави следа. Неговите стилни, прецизно изработени постановки се играха дълго и с успех. Солидно и логично построени в духа на най-добрите традиции, повечето от тях като "Лоенгрин", "Дон Карлос", "Риголето", "Мадам Бътерфлай", "Бохеми", "Тоска", "Вълшебната флейта", съхраниха замисъла си през годините, при все че през тях минаха няколко поколения певци, а и значителен брой наши и чужди гастрольори.
Роден е на 19 юни 1914 г. в Боровец, в семейство на български дипломат и художничка  (американка). Учи пиано, а след това и пеене при Михаил Попов. През 1937 г. е изпратен от баща си в Париж да учи право, но завършва тригодишния курс на Скола канторум, завръща се в България и  попълва образованието си в Театрална студия на Боян Дановски. Учи пеене и при Михаил Попов от Софийската опера. После работи като музикален журналист, пътува из Европа. Към това трябва да се прибавят и солидните познания и широкия кръг от интереси в литературата, пластичните изкуства, архитектурата, историята, костюма и балета. А също и владеенето на няколко чужди езика - английски, немски, френски и италиански. На него дължим и голям брой преводи на класически и съвременни опери - близо 50, голяма част от които той постави сам. През 1946 г. Хаджимишев е помощник-режисьор в Софийската опера, а от следващата вече режисьор- постановчик. Дебютира с "Момчил" на Любомир Пипков. Премиерата е на 26 септември 1948 г. Паметна дата в историята на родния музикален театър. С тази първа голяма българска опера, създадена след 1944-а, националният ни оперен театър започва триумфалния си гастрол в Москва. През целия си творчески живот Хаджимишев се чувстваше дълбоко свързан не само с българските оперни театри, но и с българската оперна драматургия. На него дължим редица абсолютни премиери на опери от Пипков, Хаджиев, Големинов, К. Илиев и други наши големи автори. Чувстваше се българин и работеше много за България, въпреки че бе ценен и на Запад и имаше възможност да емигрира и да направи европейска кариера. Беше редовен гост на редица големи театри в Англия, Белгия, Франция, Аржентина, Щатите.
В първите години след създаването на държавните оперни театри във Варна, Русе, Пловдив и Стара Загора Хаджимишев работеше със солистите и хористите студийно - много упорито и всеотдайно и  винаги постигаше големи резултати. Наблягаше много върху майсторството на жеста, върху мимиката и пластиката, търсеше у тях скулптурната изразителност.     
Ето и част от неговите бележки към артистите от Русе, които записва през септември на 1951 г. на първата репетиция със солистите и хористите на "Бохеми" от Пучини, артистът Любен Банков, дълги години завеждащ архива в Операта: "Както знаем, оперното изкуство е нещо доста сложно за артиста, особено ако е почти без сценичен опит. Свързани с оркестъра, с темпото и ритъма, които се установяват от диригента, вие, актьорите - певци, сте длъжни да се контролирате по много линии: темпото на диригента, което може и да не е константно и да не ви допадне, съотношението между силата на гласа и тази на оркестъра - оттук и нуждата да усилвате или да намалявате звученето на гласа си и постоянно да контролирате гласовия си апарат, също да владеете в максимална степен  контакта с партньорите в дуетите и ансамблите, а също и да спазвате на установените от режисьора мизансцени, да внимавате при общуването си с другите изпълнители на сцената, да поддържате докрай линията на сценичния образ. Никога да не излизате от сценичния образ, при каквито и да е обстоятелства, щом като веднъж сте стъпили на сцената, като Рудолф, Мими или Мюзет..." На това се стремеше да научи нашите артисти Маестро Хаджимишев, един режисьор с голяма театрална, музикална и изобразителна култура, култура и много сериозна теоретична и практическа подготовка, преминал през много постановки от различни стилове и автори. Бих казал, че особено резултатна е работата му с баритона Кирил Кръстев. Именно с Михаил Хаджимишев Кирил подготви много сериозно четири важни роли от своя репертоар: Скарпия от "Тоска", Шонар и Марсел от "Бохеми" и Риголето. Резултатна е и работата му с Пенка Маринова, Алексей Милковски, Никола Абаджимаринов, Николай Гаубич, Йорго Стефанов, Величка Кирова и други млади тогава артисти.
През 1982 г., когато постави "Любовен еликсир" на Доницети, имах възможността да разговарям по-дълго с именития наш режисьор. Беше изключително приятен, деликатен и учтив събеседник и наистина човек с огромна, енциклопедична култура, с чувство за хумор, много толерантен, широко скроен, и с много такт. Обичаше, уважаваше певците, съзнаваше, че те са най-важното нещо в спектакъла и винаги го повтаряше. Качества, които не се срещат често сред оперните деятели. И особено сред диригентите. Наблюдавах работата му с изпълнителите на главните роли в "Любовен еликсир" - Виолета Шаханова (Адина), Хари Анмахян (Неморино), Иван Добрев (Белкоре) и Иван Дяков (Дулкамара). С тънки и добре обмислени и пределно деликатни забележки Хаджимишев насочваше фантазията на четиримата певци, като всеки път поставяше пред тях нови и по-сложи задачи. Той прекрасно разбираше сложния комплекс на актьорското изкуство на оперния изпълнител и се стремеше да му даде самочувствие, свобода, условия за най-пълното им разгръщане. Като фин и висококултурен човек, Хаджимишев се отнасяше с уважение и внимание към артистите, беше готов във всеки момент да ги разбере и подкрепи, за разлика от някои свои колеги, отнасящи се нерядко грубо и с неразбиране към тях.
Подпомогнат от своята съпруга, талантливата и ерудирана художничка-сценографка, родената в Русе, Ани Хаджимишева, той решаваше своите спектакли в духа на реалистичния психологически театър, винаги неизменно верен на автора. При него нямаше  самоцелни ефекти и неоправдани експерименти - всичко бе построено логично, четливо и според партитурата. Годините бяха такива, че експериментите и по-авангардните автори и заглавия си пробиваха трудно път у нас. Но Хаджимишев все пак успя да се докосне до някои от тях и особено до любимия му Бенджамин Бритън, с когото имаше личен контакт. На софийска сцена постави за първи път драматичната "Питър Граймс", а на варненска - комичната "Албърт Херинг". Тези две постановки се посрещнаха като истински събития в нашия оперен живот.
Ето какво споделя за него колегата му режисьор проф. Петър Щърбанов: "Непогрешим в тълкуването на оперната пиеса като специфика и драматургия, Хаджимишев познаваше нашата и чуждестранната традиция, но винаги търсеше своя собствен изказ чрез осмислените средства на реалистичния музикален театър, на който той бе убеден привърженик. Михаил Хаджимишев беше враг на бъбривата илюстративност и на самоцелния ефект  както в цялостното постановъчно решение, така и в работата си с певеца-актьор..."
Години след смъртта му (почина на 27 декември 1997-а във Фрибург, малко преди премиерата на последната си постановка на "Така правят всички" от Моцарт през 1988 г.), успях да видя видеозапис на неговия "Макбет" (беше поставял същата опера и в София през 1974 г., но с неособено подходящи изпълнители) на фестивала в Глайндбърн, Великобритания, с участието на удивителното драматично сопрано Джозефин Барстоу и гръцкия баритон Спиро Малас. Останах изумен. Това бе един невероятно динамичен, вдъхновен, модерен в изразните си средства спектакъл, доста по-различен от този в София, където той, все пак, минаваше за "традиционалист". Може би на Запад, където през онези години имаше повече свобода, отколкото в България, неговият талант щеше да се разгърне по-свободно и ярко. Да не забравяме, че живя в трудните времена на соцреализма и тоталната цензура, при това беше полуамериканец по произход...