Тайнствените истории на старите софийски къщи

Всичко води началото си от една снимка във фейсбук. Неин автор е Леа Вайсова. Така се завъртяват историите за паметта, за миналото на града, наслоени в старите софийски къщи, в тяхната архитектура и в тяхната... разруха. Ражда се "Картография на изчезващата памет. Биографични портрети на рушащите се къщи на Стара София".
Ентусиастите, заразени от идеята, кандидатстват във фонд "Научни изследвания" на Софийския университет "Св. Кл. Охридски" и печелят проекта. Главното е да се издаде книга и тя да съдържа интервюта с хора, живели в къщите, с техни наследници, съседи, които са наблюдавали живота, всекидневието им.
И така студентите - бакалаври и магистри по социология и градски изследвания, запалени по идеята, започват да обикалят града. Там, където нямат достъп до къщите, работят с архиви на общинското предприятие "Стара София" (сега Музей на София), на Националния институт за паметниците на културата.
Най-интересното всъщност е, че започват с обхождане на останалото от Стара София. Заснемат всяка сграда, която се руши, за да предотвратят безвъзвратната загуба на характерни градски пейзажи и целостта, единството на градската памет. Така снимките стават над триста. Обективите регистрират стари постройки в различно състояние: от такива с леко олющена мазилка до разпадащи се сгради без покриви и със зазидани прозорци.

Други са здрави и донякъде поддържани, но украсени с обемисти неонови надписи или преустроени в търговски обекти (къщата на ъгъла на улиците "Цар Симеон" и "Средна гора").
Трети са цели обрасли в растителност и няма начин да се стигне до тях, до историите им...
Това се случва в края на пролетта - началото на лятото на 2011 г. Събират се с д-р арх. Любинка Стоилова и доц. арх. Петър Йокимов (автор на послеслова на книгата), двамата изиграват много съществена роля. Помагат да бъдат избрани къщи, които не са чак толкова известни. Трябва да са важни като типични за района с типична за времето си архитектура. Помагат да бъдат избрани 15 от 300 снимки. Те са и картографирани.

След избирането работата започва отначало - интервюта, ровене по архивите. Едно от първите неща, на които залагат хората от екипа, е, че трябва къщите да са необитаеми. Но повечето, които изглеждат необитаеми, са всъщност обитаеми. Те са в най-лошо състояние - покрити с мрежи, със зазидани прозорци, изкорубени, с растения, прораснали в помещенията.

Колективът си дава сметка, че те могат да престанат да съществуват за броени дни без спомен и следа. А там потъват спомени, изчезва всекидневната история на града. Това е и целта на проекта - да се повдигне въпрос, на който той не може да даде решение, но може да обърне внимание. Общата позиция на екипа е, че елементите от старата архитектура в града следва да се запазят, но не всичко. Трябва да се открои ценното.

Една от основните цели е да се обърне внимание не толкова на архитектурата, архитектурното като образ, това, което е оставило следа, а историите на обитаване на сградите, невидимото, неуловимото. Хората от екипа искат да разберат повече за това как се е живяло в града, какво се помни (оттам идва заглавието на сайта).
Убедени са, че образът може да се консервира, да се направи видим. Редно е обаче да има политики в тази насока, но не само държавата да се грижи за това. Иска им се живеещите в града, хората, които се интересуват от него, да имат отношение, да не допускат разрушение, да полагат усилия, да поддържат старите сгради. А днешното им състояние е плод на дълъг процес. От много години за тях не са давани никакви средства за поддържане.
Избраните са строени преди 1944 г., сред тях са най-занемарените постройки. Оказва се, че те са и преживели най-много перипетии - градени, отчуждавани, стопанисвани от какви ли не собственици, реституирани и в крайна сметка - рушащи се, всяка по собствена причина, която екипът се опитва да разбере и обясни.
А той е съставен в по-голямата си част от млади хора. В първия му дял - свързан с издаването на книга и началния проект, се включват Цветелина Панова, Цветелина Славчева, Вероника Димитрова, Кристиян Христов, Леа Вайсова, Мила Минева, Майя Грекова, Петя Кабакчиева. Включват се и външни консултанти - те са много важни. Сред тях - д-р арх. Любинка Стоилова. Повечето от тях са софиянци, обичат града си. Всички имат особено отношение, тръпка към изследователската работа. Процесът е дълъг, но любовта към града, към неговите странности не им дава да се откажат.
Както вече споменахме, те създават и сайт - името му в превод от английски е "Изчезваща София". Колективът решава да кандидатства по програма на "Мото-пфое" (2012 г.) за опазване на природното и културното наследство. Спечелват, продължават и имат вече пет нови истории. Използвана е възможността историите не само да бъдат прочетени, но и чути. Драматизирани са от един журналист и автор на пиеси и от двама актьори. А един от тях прави и аудиофайлове. Хрумва им да има и малки филмчета за самите къщи. Решават да направят и конкурс, да включат нови хора към проекта, да продължи събирането на истории.
През 2011 г. екипът участва в Sofia architecture week с три свързани една с друга концепции: интерактивна карта на десет от дванадесетте сгради, анимирана интерактивна карта на "изчезваща София" с аудиозаписи и пощенски картички със снимки на къщите. А на гърба - кратката им история.
Преобразява се представата - ние сами сме туристи в родния си град. Паметта на обитателите понякога говори много повече за процесите, случвали се в града.
Екипът издава и книга - "Портрети на изчезваща София". В нея са събрани единадесет портрета на къщи, една неповторима обиколка из изпълнени с истории улици, необичайни маршрути, спомени, плюс личните преживявания на историите от страна на авторите. Голяма част от разказите прозвучават като приказки с объркана хронология и неясни казуси, застинали във времето. А снимките имат основно документална стойност - заснети са самите сгради и архитектурните им елементи. Книгата е издадена през 2012 г. Има я в почти всички столични книжарници.
Сред безкрайно интересните истории някои правят особено впечатление. Например за Къщата със зеления воал. През пролетта на 2012 г. тя цялата е опакована в зелена мрежа. Но зад нея се очертава ясно силуетът на изкорубена сграда, необитаема, без прозорци. Виждат се елегантните форми на фасадата, украсена богато с растителни и геометрични елементи в стил неосецесион. Разположена е на специално място - входно-изходната артерия на София, на югозапад, в посока Скопие. Съвсем близо е до "Руски паметник". На площада около него са били последните боеве за града през Освободителната война.
Сградата е строена през 1912 г. Историята й е обвита в потайност. Според официалните документи е построена за жилище на двама братя. Единият бил лекар и затова първият етаж имал самостоятелен вход за пациенти. Според други данни е на предприемача строител М.Славеев. М.С. са инициалите, съхранени и до днес на еркера.
Прави впечатление и друга история - на една от старите обитателки. Къщата е строена от двама братя казаци. Преди да си заминат за Русия, те я продали на Славееви (била в груб строеж). Новите стопани довършили градежа и започнали да я дават под наем. През 1948 г. станала държавна собственост.
Къщата е триетажна, с две стълбища. Главното е каменно, а второстепенното - дървено. Обявена е за архитектурен паметник на културата. Немлада вече дама е сред дългогодишните обитатели на втория етаж. Родена е в дома през 1946 г., а фамилията й е там от самото построяване. Първи - през 1912-а, идват баба й и дядо й. Те живеели богато в Русе, където имали два завода, но баба й настояла да се преместят в София: "Русе, Русе, Кючук Париж, обаче София си е столица и там ще е развитието".
Къщата била обзаведена с венециански огледала и виенски мебели. На еркера закачили люлка. На нея по-късно се люлеели всички малчугани от семейството. Там, където сега е болницата на Министерството на вътрешните работи, на отсрещния тротоар, била конюшнята им. Внучката си спомня как баба й заръчвала на съпруга си: "Заведи ме с белите коне при Мара Свищовлийката и ела ме вземи с черните." Най-напред все едно да се изфука с белия мерцедес! С файтона отивали до дома на Славееви, за да им платят наема - 50 лева за целия етаж.
След 1948 г. къщата станала собственост на "Софжилфонд" и заради жилищната криза общината изпратила при тях офицер от Трънско с двете си сестри. Дали им едната стаичка. По-късно устроили друг офицер - от полицията. Той решил да преустройва къщата. Настанен бил на първия етаж и искал да си направи отделен вход откъм просторната баня. Отсякъл, че не му е нужна вана - било буржоазна придобивка, и на своя глава отрязал тръбите. Така съсипал и останалите вани нагоре по етажите. Лека-полека започнала трансформацията на къщата. Нашата героиня попитала майка си - в началото на 60-те години на миналия век, защо у тях стоят тези копринени тапети. Под старите тапети се показали цветя и библейски сюжети...
После дошли на мода нафтовите печки и семейството разрушило огромните камини, които влизали цял метър навътре в стаите. Така къщата се променяла отвътре, заедно с обитателите си. А през 1989-а наследниците на Славееви си я върнали. Те пропъдили всички наематели и започнали да кроят свои планове. Имало проекти за надстрояване до седем етажа, за приспособяването й за хотелски нужди. Последният проект е от 2006 г. - за надстрояване до девет етажа, като се запази южната фасада, а нагоре се остъкли.
Защо е покрита с "воал"? - за да се пази от времето, за да пази спомена за живота в нея, за да е безопасна, за да бъде "обновена"...
Двойната къща пък е на ринговия булевард, оформен след Освобождението и застроен с фамилните къщи на изтъкнати граждани, сред които арх. Георги Тодоров. Булевардът се казвал "Фердинанд I", "Христо Ботев", "Фьодор Иванович Толбухин". Днес - "Васил Левски". Къщата е построена през 1907 г. по проект на споменатия архитект - за семейството му. Днес е известна като "Двойната къща на Митови". Леко е извехтяла, вече надхвърля 100 години. Все още напомня за възхитените погледи на минувачите тогава. Проектирана е така, че ако не са двата входа към фронталната част, не може да се допусне, че е къща-близнак. Архитектурата й е в стилово единство с облика на булеварда.
След 1944 г. са настанявани различни квартиранти, които занемарили къщата. Сменят се и различни собственици. Тя има статут на паметник на културата. Съставена е от две самостоятелни жилища, долепени едно до друго. Етажите съединява вита вътрешна дървена стълба.
Днес в "Двойната къща на Митови" са се настанили бездомници - в едното крило, другото е опожарено. Съседка си спомня, че е изоставена от доста време. Няма централно отопление ("Вътре са с камини, така са се отоплявали").
Понастоящем къщата "е пълна всяка вечер, вътре се вдига шум, непрекъснато се виждат фенерчета, светлини". Вижда се, че съвсем неотдавна е горяла. Съседите често викат полиция да гони самонастанилите се, но "те се връщат обратно зад гърба им". Доколкото знаела въпросната съседка, сградата била на някогашния главен архитект на София. Така "Двойната къща на Митови" стои и чака съдбата си...
Заслужава да се обърне внимание и на Къщата на чудесата. Когато през пролетта на 2011 г. екипът забелязал къщата на ул. "Кирил и Методий" 35, силно се усъмнил, че някой живее в нея. Надвисналият балкон, олющената мазилка и надписът на фасадата: "Не паркирай! Падат керемиди!" оставят усещането, че е изоставена. Въпреки това нашите изследователи били убедени, че има някой. Съседната къща на ул. "Будапеща" изглеждала в още по-лошо състояние. През един септемврийски ден се върнали и открили всичко съвсем изменено. Минувачите подмятали: "А, да, тази я събориха." На мястото на къщата имало заравнен парцел, а един бял заек се изтягал на нагрятата земя. В двора на съседната имало семейство, събрано пред малка каравана. То живяло под наем на приземния етаж 7 години.
Възрастният собственик на втория етаж на съседната къща пък се уплашил, че това ще сполети и неговата собственост, и на втория ден сърцето му не издържало. Иначе - макар и да бил запазил непокътнат облика си отпреди Втората световна война, кварталът бавно губел старите си еврейски къщи. Заменяни били от бляскави бизнес сгради и нови кооперации.
Хората от екипа открили човек, изживял детството си на ул. "Кирил и Методий" 35 - на втория етаж. Къщата била особена - с много истории за разказване. На тавана пък имало стари неща, събирани с години - цяло съкровище. Бабата и дядото на нашия герой купили част от нея малко след Втората световна война и започнали да я стягат. По онова време имало по-красиви и елегантни домове. Бабата била пестелива и не пожелала по-богатски дом, въпреки че съпругът й бил заможен. А къщата била разбита от 250-килограмова бомба. Балконът от ковано желязо се бил извил надолу, но като по чудо сградата оцеляла. За разлика от съседната - чудно хубава, напълно заличена. Новите обитатели се нанесли на втория етаж. Първият поделили с една жена. Захванали се да кърпят, да мажат, да нагряват, за да оправят железния балкон. Родил им се син, който после създал свое семейство, имал момче - нашият разказвач. Това станало в ранните години на социализма.
Под наем на втория етаж дълги години живял прегърбен руснак, бил подполковник белогвардеец. Появил се незнайно как. Всичко май било заради новия строй - в началото било голяма бъркотия. Той никога не боледувал. Как да боледува - два пъти бил преплувал река Дон зимно време. Всяка сутрин миел главата си с ледена вода от каменната чешма. Миналото му било тъжно, но ясните сини очи винаги имали да разкажат нещо интересно на момченцето - военни истории, уроци по "имперски руски". Всяка сутрин го будел точно в 6 за училище: "Вставай, вставай!" Сякаш имал вграден будилник.
На първия етаж пък под наем се настанила унгарска фамилия циркови артисти. Дворът бил пълен с премятащи се акробати, подскачащи маймунки. Кучета подготвяли специални номера. Един ден се появило и лъвчето Рита. Акациевият храст започнал опасно да настъпва към къщата. Старите картинки все избивали по стените, докато не ги покрили с тапети.
Към средата на 70-те години на миналия век социалистическата управа на столицата предложила преустройство. На мястото на "Къщата на чудесата" и съседната се предвиждало да има детска площадка. Промяната така и не започнала, социализмът си отишъл. Пак настъпило объркване. Малчуганът станал художник, преместил се. Отделил си само едно помещение - студено, но с постоянна светлина - за ателие. Цирковите артисти сполучили да откупят от старата собственичка долния етаж, но се разпръснали по широкия свят.
А кварталът се променял по-бързо от всякога, еврейските къщи, дарени на общината, постепенно изчезвали. Замествали ги странни бляскави сгради от стъкло и метал, на които старите обитатели нямали доверие. Удареният от бомба балкон започнал опасно да провисва, полека-лека взели да изчезват и кованите решетки по прозорците на мазето. До старата, почти 100-годишна къща, се залепила чисто нова кооперация на пет етажа. Появата й не минала без перипетии: камион се ударил в къщата на "Кирил и Методий" 35, за една нощ в изкопа изникнало цяло езеро - плод на подпочвените води. Героят на нашата история останал без най-необикновените си съседи - "семейството от приказките". Грамадната акация и до днес закрива гледката към къщата, железният балкон опасно тегне над улицата, а на неразтребения таван сигурно има още много тайни за чудния живот, кипял тук.
И така - проектът, сайтът, книгата, конкурсът са само един опит да се предотврати загубата на паметта за миналото, ние като хора и граждани да не я допуснем. Дано той да е успял... поне малко.