Не случиха нито на началници, нито на народ

Все по-трудно става да се отнасяме с нужната сериозност към немалка част от политиците и особено към техните медийни рупори, хеле пък при опитите да се неутрализира неприятното впечатление от някое непремерено изявление. Най-пресният пример е с упрека към руската информационна агенция ТАСС, която била променила думи във взетото от нашия премиер интервю. У нас някак сме свикнали от всичко, което си казал, медията да вземе само онова, което се вписва в нейното виждане по въпроса, а не това, което ти смяташ, че е същност на позицията ти и заради което си приел да бъдеш записан. Това е доста странно разбиране за свободата на словото, което става още по-неподходящо, когато се прилага и към големите имена, към които следва да имаме необходимия респект, ако не за заслугите им, то поне заради длъжността им. Ето защо ако ТАСС си е позволила да слага думи в устата на нашия премиер и да изопачава смисъла на казаното от него, държавата ни би трябвало официално да възрази.
Само че едва ли ще го стори. Защото дори в изреченията, които минават за най-различни, кой знае каква разлика няма. "Никак не е случайно, че президентът Путин доста остро се изказа за България", е заявил Борисов според руската агенция, а истинските му думи са: "Неслучайно от Анкара президентът Путин беше много остър към България". Или: "Сигурно и има основания за това" е станало: "Уверен съм, че е имал основания за това". ТАСС е пропуснала Анкара, което не изкривява мнението нито на руския държавен глава, нито на българския министър-председател, "никак не е случайно" го е поднесла като "неслучайно", "сигурно" - като "уверен съм", а "доста остро" - като "много остър". Допустима и съвсем обичайна редакция, когато живото слово трябва да се публикува като писан текст.
Тогава къде е драмата? Тя едва ли е в гневните опуси на дежурните автори по тази тема как Борисов най-сетне бил разкрил русофилската си същност, как бил полегнал на Путин, с което опровергал твърденията, че евроатлантическа България била невярна съпруга на Русия. Тези познавачи едва ли са забравили как Борисов се изхвърляше, че Путин се страхувал от него, или как негов министър се канеше да шамароса Русия. И как друг член на кабинета му го хвалеше, че е спрял три енергийни проекта с руско участие.
Тези и други факти достатъчно ясно показват, че премиерът не е русофил. Но той си дава сметка, че реализирането на част от нашите интереси е невъзможно без сътрудничество с Русия. За което обаче той няма кураж. И тук е истинската драма. От една страна - признания, че санкциите към Русия и нейните контрасанкции към ЕС не носят нищо добро на икономиката на никоя държава. Че от това положение губят всички. Че нашите загуби са особено тежки, защото голяма част от туризма, селското стопанство и търговията ни са свързани с Русия. От друга страна обаче - хленчене, че сме без вина виновни, че отношенията с доскорошния ни по-старши брат са охладнели не по наше желание. И оправданието, че сме малък играч на международната сцена, а кризата в отношенията между Запада и Русия трябва да се реши от по-сериозните. Затова се молил на Бога големите началници по-бързо да се разберат.
Но в Европейския съюз няма малки и големи. Самият Борисов казва, че решенията се вземат с 28 гласа, т.е. всички трябва да гласуват "за". Тук си е струвало ТАСС да коригира премиера ни, че това се отнася само за особено чувствителни области като външната политика и сигурността. По тези въпроси и малка България може да наложи вето. Може поне с аргументи да настоява проекторешението да се промени. Никога обаче не го е сторила. Сякаш ни е по-добре да приемаме позицията на големите, дори и когато сме страната, която най-много страда от това. А после да мърморим, че сме без вина виновни.
У нас раболепието пред силните може и да върви. Църквата дори може да те удостои с най-високия си орден, ако казваш на Бога "Началника". На международната сцена обаче това не се котира. Лидерите на големите страни не се трогват от опитите ни да ги ласкаем като началници. Нито пък от молбите ни към Бога да седнат и да се разберат. За тях ние в немалка степен сме загубили себеуважението си. И е твърде наивно да очакваме те да ни зачитат, след като сами сме се примирили с незначителната си роля. Тъкмо затова е нелепо да обясняваме как не сме случили на началници. И как сме случили не на народ, а на "кофти мат'рял". Това мърморене издава същността не на началниците и на народа, а на онази немалка част от политиците, към които наистина е все по-трудно да се отнасяме с необходимата сериозност.

Други текстове от автора на www.ivoatanasov.info