Театърът - школа за доброта

Вярно, че в драматургията и оттам в театъра не може без конфликт, а конфликтът обикновено е между доброто и злото, колкото и оперетно да звучи това. Но дори най-трагичните представления и най-злостните сатири имат за цел (често скрита дълбоко в душите) да утвърждават положителното в зрителя, надеждата, оптимизма... С други думи, театърът е школа за доброта. Потвърждение са много от артистите, които с изключителна убедителност играят роли на добри герои, въпреки неизбежните им слабости или грехове, от каквито са лишени само ангелите.
Вече писах с уважение и любов за неколцина стари писатели, с които ме свързва или приятелство, или добър спомен. Пишещите обаче, дори най-добрите, остават изобразително анонимни, за разлика от артистите, които добре познаваме от театралната сцена и най-вече от малкия и големия екран. Един от тях, когото често сме виждали там, е наскоро навършилият три четвърти от века Вълчо Камарашев. В съзнанието ми са останали негови превъплъщения на добри хора и дори се изненадах, когато той ми припомни свои "лоши" роли. Например лошия чичко Тотев от филма "Войната на таралежите" на режисьорката Иванка Гръбчева.
Актьорското бъдеще на Вълчо Камарашев било начертано още когато бургазлийчето е деен участник в ученическата театрална самодейност, ръководена от артистите Стоян Гъдуларов и Милка Туйкова, негови бъдещи колеги. Любовта му към сцената отвежда гимназиста Вълчо в театър "Адриана Будевска", където се включва в масовите епизоди. След като завършва ВИТИЗ (сега НАТФИЗ) "Кръстьо Сарафов" при професор Филип Филипов, той се връща в театъра на своя роден град, придружен от съкурсниците си Виолета Бахчеванова, Лилия Райнова, Асен Кисимов, Васил Стойчев и Живко Гарванов, които заедно с по-старите си колеги  преживяват разцвета и разтурянето (поради грубо проявено тогава догматично неразбиране) на може би най-добрия български театър, ръководен от Вили Цанков, Юлия Огнянова, Леон Даниел и Методи Андонов.
Седим двамата с Вълчо край една от масите на кафенето без покрив в градинката при църквата "Свети Седмочисленици" и си припомняме интересни постановки, роли, хора и случки от "най-новата история" на театъра ни. След Бургас той играе по две години в Русе и в Перник (не е зле да спомена имената на патроните на тия театри, защото това са големи театрали - Сава Огнянов и Боян Дановски), после двайсетина сезона е в софийския "Сълза и смях" и последния четвърт век е в трупата на театър "Народна армия", където още го търсят - потвърждение на мисълта на Лорънс Оливие, че артистът не се пенсионира, артистът просто умира.
А първата Вълчова роля на професионална сцена е Мика от пиесата "Барабанчица" на руския драматург Салински. Следват сто и шейсет превъплъщения в театъра и още около толкова, разделено на две почти равни части - за киното и за телевизията.
С голяма обич артистът говори за българските пиеси, в които е участвал, и изказва недоволството си, че сега рядко се качват на сцената дори произведения на класиците ни - Вазов, Йовков, Яворов или на Никола Русев, Иван Радоев и други от по-ново време. Между образите, превъплътени от актьора, са Живко от "Майстори" на Рачо Стоянов, Македонски от Хъшове" на Вазов, Юсуф от "Чудо" на Радоев... Това не означава, че с по-малко удоволствие и успех е играл роли като Чебутикин в Чеховите "Три сестри" или Гоя в "Когато разумът спи" на Вайехо.  
Участията си в киното Вълчо започва с "Тримата от запаса" на Зако Хеския и "Изпит" на неговия съгражданин Георги Дюлгеров, за да навърти после километри филмова лента. С особено вълнение той ми цитира откъс от "Дело № 205" (за Яворов) на Киран Коларов. Там героят Кръсте Македонецо се оправдава за свой невъздържан изблик с думите: "Един банков чиновник, един мърсьолко ке кажуе на един поет и войвода "убиец", а язе да дремам на капрата... Свет не е тоа, божио свет, а боклук. Кога бех малечок, баща ми ми плака еднъж во руцете и ми кажуеше: балканскиот полуостров, Кръсте, е столнината на адот и ти баш тука найде да се пръкнеш."
Неволно правя асоциация с живота ни в нашата родина през последните години и бягството на много млади хора от този ад. В САЩ живее и единственото дете на Вълчо, дъщеричката му, носеща хубавото българско име Мина, и двамата му внука, заради които той вече няколко пъти "прескача" Океана. Но все пак твърди, че "колкото и да е тежък животът ни, колкото и трудно да ни е понякога, трябва да се усмихваме".