Още стари писатели - и те мои приятели...

Миналия петък написах по две-три споменни изречения за неколцина от старите ни писатели, с които имам приятелски отношения. И понеже мястото не ми стигна, изразих съжаление, че пропускам други, които също са запечатани в паметта ми с по някоя поучителна случка или весела преживелица.
Това, че ви занимавам с колеги, вече прескочили своето осемдесетилетие, някои дори не съвсем скоро, не означава подценяване на таланта и написаното от мнозина още недостигнали тази граница. Приятно ми е да декларирам също, че според мен между младите автори (доколкото съм имал възможност да чета поезията и прозата им) има изключително надарени писатели. Друг е въпросът за издаването и особено за четенето на творбите им. Често като затворя погълната от мен хубава нова книга, възторгът ми е придружен от въпроса "А колко души ще я прочетат?" Защото броят на неграмотните и полуграмотни българи е вече доста голям, пък и манталитетът на мнозина от четящите ги насочва предимно към жълтите вестници, които ни "възпитават" с всякакви, но не и обогатяващи духа пошли колажни статии, информации, интервюта... 
С Катя Воденичарова ни запозна общото приятелство с композитора и човека Димитър Вълчев. Сближи ни обаче едно, по-точно две, пътувания до Пазарджик, където с нея и Петя Александрова гостувахме в библиотека "Никола Фурнаджиев". Две, защото проливен дъжд провали първото, което трябваше да се състои на острова (на Марица, да не помисли някой, че Бойко Борисов и прекарал там и море). Точно Катя настоя да отидем повторно. Куцукайки, се качваше на влака и слизаше от него, за да изпълним провалената си мисия. Бях чел малко от написаното й, но след това попаднах на нейна повест за деца и на поместените в писателския вестник миниатюри, които ме увериха, че тя е не само добър човек, а и добър автор.
За колегата по драмописане Кольо Георгиев са ми останали в паметта две случки. Не бях харесал достатъчно не помня коя от драмите му, а трябваше да споделя мнението си и му казах, че харесвам неговите пиеси през една. "И тази не е от тях, така ли? Чакай тогава следващата!" - усмихна се Кольо и явно не му и мина през ума да се цупи. Неотдавна пък на маса сред колеги, отбивайки някакви ненужни или доста закъснели похвали към нас, казах, че за театъра ние с него сме "минало незабравимо". А той пак с усмивка ме коригира: "Дори забравимо".
Наката (Атанас Наковски), който през последните години живее близо до моя адрес, ми е симпатичен освен с книгите си, които упорито не престава да пише, и с това, че е чедо на софийския квартал "Дразмаала". Имах един съученик от този квартал на име Божидар. Беше добър баскетболист и добро момче, но поради твърдата си игра в отбрана носеше "нежния" прякор Божко Злото. Имал съм поводи да помисля, че на Наката би му прилягало прозвището Наско Доброто. А аз съм виновен пред него - отдавна не съм му се обаждал.
Не съм се обаждал и на Антон Дончев (най-скоро прехвърлил осемдесетте от тези, за които пиша). Много се ядосвам като вземе някой да подценява "Време разделно" или другите му романи. Това могат да бъдат само лоши българи и слаби писатели. Повярвайте ми - високо го ценя, защото е голям творец и човек, а далеч не в отговор на неговите пресилено ласкави думи за мен: "С децата - дете. С възрастните - зрял, мъдър човек. С жените - очарователен. Той носи със себе си, при лични срещи с него и при срещи с неговите книги - добро настроение, ведрост, оптимизъм. И радост. И кураж. Мой добър приятел". А като си помисля какво може да се каже за таланта и трудолюбието на Антон, за знанията му не само по литература, ами и по история, социология, право, да не говорим за българщината...
Ще отделя накрая няколко реда и на сравнително неизвестния писател Методи Георгиев. С него ни сближи преди години нашето общо приятелство с Милко Милков. И, разбира се, написаните от него редове, издаващи проницателен поглед на публицист, независимо от здравословните му проблеми със зрението. Методи е пример как ставаш писател, без да престанеш да си журналист. Напоследък такива книги написаха и моите по-млади приятели и колеги Павел Писарев и Тодор Коруев, но за тях нито дума повече, за да не нарушавам възрастовия принцип. Автори като Методи и тяхната публицистика, написана с остро, точно перо и с гражданска непримиримост, са изключително полезни на обществото.
Биха могли да са и още по-полезни и всички стари и млади наши писатели или творци от другите художествени и научни гилдии, ако не бяха така явно подценявани от властниците ни.